Религиите, че трябва да си отидат, трябва и ще си отидат, ама как, като не искат? Когато не знае нещо човек, пита. Все някой може да е осведомен по въпроса. Та и аз реших да питам моя приятел. Но за да не се издавам, че се занимавам с такива глупости, че пък и книга пиша за тях, реших така, по-отстрани-отстрани до го подпитам, тарикатски.

Приятелят ми е и съсед от детството. Но приятелството ни колкото старо, толкова и странно. Той стана висш номенклатурен партиен кадър в нашия окръжен град, а аз обикновен малък работник в голям завод. Той се изкачи по стълбата на властовата структура в партията и окръга до върхушката, а аз цял живот все тъпча на едно място – останах си шлосер. Но така се въртяха нещата от живота, че пътищата ни постоянно се пресичаха.

По едно време го назначиха за голям шеф в нашия завод. Ах, рекох си, моят човек сега ще ме оправи. Подхвърлих му един два пъти за някакво повишение и той обеща, ама ха днеска, ха утре, и така си остана. Вярно, за добра работа ме наградиха два три пъти с по някой лев, но това беше всичко. И нещата си отидоха по местата. Той, като голям началник, все намираше повод и начин да ме заобиколи и в службата и на улицата, а аз като експлоатиран и служебно неудовлетворен работник от отношението му към мен, също. После го изтеглиха по върховете на властта в окръга и се виждахме рядко и то само в махалата.

Но годините си вървят. И за него и за мен. И за държавата и за света. Духна вятърът на промяната. Помете старото, но не докара новото. Така в суматохата на прехода, старостта и неволята ни събраха и сближиха отново. И ето ни сега двама редови пенсионери, без пагони и лампази, с протрити дрехи и оредели усмивки, със стари обувки и смешни шапки, но с общи спомени. Мислите ни и разговорите ни, все около тях се въртят. Щото, откъде пари за нови.

Приятели, приятели, ама все някак си неравноправно го караме. Разговаряме, разговаряме, но все той последен обобщава и менторски приключва разговора. Започвам аз някаква тема, а той все успява да завърти нещата и да докара разговора до великите си номенклатурни решения и изпълнения. И не търпи възражения. Все аз крив, все той прав, ама го трая, като не съм бил там, мълча и слушам. Пък и вече ми е все едно. Пука ми на пенсията.

Нашият старшина в казармата все ни повтаряше, "Войникът, оставиш ли го без работа, за нула време, сто поразии ще направи. Затова, наряд и работа. Наряд и работа!". Побъркваше ни. Та и ние сега, пенсионери, пенсионери, ама без работа. И за да не пречим и да вършим поразии сме си намерили занимание. Четем книги. Тихо и кротко. И като децата се втеляваме и влизаме в повествованието на книгата. Напоследък любимото ни четива е за титаничната, епохална борба между рицарите на бялата и червената роза. И естествено рицарите сме ние. Яхнали червения и белия дракон се бъхтим, бъхтим. Краят му не се вижда.

Обикновено аз понаобикалвам книжарниците да проверявам за нови томчета и после у нас ги четем и беседваме по съдържанието им или разговаряме по други теми. Но като навлезе в повествованието човек се увлича и се вживява и тогава, обикновено след втората страница, по време на битката ставаме равноправни. Тогава аз набирах достатъчно смелост да му възразявам и той позабравяше за величието си. В такъв един момент на равноправие се изпъчих насреща му и гневно го заядох.

– А бе, гад мръсна, комунистическа. Ти помниш ли, когато в завода, нашият бригадир, бай Иван щеше да се пенсионира и аз дойдох при теб с молба, да ме направиш бригадир на неговото място. Защото аз наистина го заслужавах. Имах достатъчно стаж и знания в занаята. Пък и ти колко пъти си повтарял пред всички, че имам златни ръце, че това, че онова. И накрая направи бригадир един некадърник и подмазвач, дето колегите не го брояха за нищо и го мразеха. А? Отговори ми да чуя. Защо бе? Номенклатурна единицо!

– Ей заради това, ти тогава си остана номенклатурна нула. Можех да те издигна и да вървиш след мене нагоре, ама като не вдяваше от нищо. Одъртя и пак нищо не научи от този живот. Ами нали като те направя бригадир, ще тръгнеш по оперативки, по петминутки, по десетминутки и разни други многоминутки. Ще правиш планове, графици и отчети. Ще даваш справки, за това и за онова, на този и на онзи началник. Ще ходиш на опреснителни курсове, семинари, обмяна на опит и така нататък и така нататък. С часове и с дни няма да се вясваш в бригадата. Кой тогава ще работи бе, аланкоулу. Онзи некадърник ли ще работи и ще организира работата в бригадата. Ако те бях направил бригадир, всичко там щеше да рухне. И плана и производството, а след него и аз... Айде сега налей по едно, че на червеният дракон, от бълване на огън му пресъхна гърлото.

Налях му, естествено от червеното и гузно замълчах, в ръката с бяла роза. Загубих битката, но нямах намерение да се предавам. На последното литературно четене реших да го изненадам и да го поприпитам по моя въпрос. Да не си мисли той, че съм само прост шлосер, със златни ръце и чугунена глава.

Разказах му, че снощи съм сънувал чуден сън, че сам шеф на ООНето и трябва да реша проблемите на човечеството. Говорих два часа за религиите и че вече им е дошло времето и трябва да си ходят, ама те не щат. Та затова трябва да реша този въпрос, "Хем агнето да е цяло, хем вълкът да е сит", но не мога. Щото религиите не дават да им се измъкне кокала от устата. И сега, като шеф на ООНето, съм много притеснен.

А червеният рицар ме погледна замислен, прочете един голям абзац и рече.

– Ние, в партията, този въпрос сме го решавали много пъти. Когато някой от нашите се издъни, не иде да го оплюем и да го наврем в миша дупка, защото това бие по авторитета на партията. Какво ще си помислят хората за нея и за комунистите, че са маскари – сакън, дума да не става. Затова правим едно общо събрание на колектива, теглим една благодарствена реч за делата и всеотдайността на нашия колега и за поощрение го повишаваме на по-висока длъжност. Обикновено го пращаме в пета глуха, за да го държим изкъсо и да го наблюдаваме. От него зависи, дали след време ще го вкараме в играта отново или ще го извадим окончателно. Та по същия начин можеш и ти, шефе на ООНето, да решиш твоя, така важен за човечеството проблем.

– Е как по същия начин бе човеко? Та над тях е само небето. Къде повече да ги издигам? Богове ли да ги направя? Юдеите притежават повечето от парите и суровините на света. Мохамеданите владеят милиард и шестстотин милиона души. Християните два милиарда и двеста милиона, ама те пък и държава си имат. Кой ще се съгласи да му измъкнат кокала от устата? Ей тъй. За нищо.

– Как така за нищо? Устата старче, е еднопосочен път. Навънка – не, никога. А за да си отворят устата и да пуснат кокала, както ти искаш, трябва да им дадеш още по-голям кокал. Но за да стане на твоята веднъж и завинаги, трябва и да им го навреш по-големия кокал навътре и да им го затъкнеш здраво в гърлото, че да няма връщане назад от това което ти искаш да стане.

– Абе какви глупости ми дрънкаш бе? Какви кокали, какви мокали?

– Горкото човечество, горкото ООН. С такъв председател, направо да се разформирова. Абе, некадърнико. С твоята космическа власт, аз щях да управлявам Слънчевата система, а не някакво си ООН.

Гаврътна два, три абзаца и продължи.

– Слушай много внимателно и не записвай нищо! Събираш религиозните водачи и им казваш следното. "Ваща вече е изпята! Време е да си ходите и хич не ми се опъвайте, ами послушайте Макиавели, който е казал, "Когото нещо, така или иначе ще се случи, по-добре е да стане с ваше участие". Затова ви предлагам сделка, договор. Да се откажете от религията и да приемете следните условия."

И даваш на юдеите всичките пари и суровини на света. Те да ги управляват и да организират стопанството на света. Да дават права на хората и да им вменяват задължения, така, че да не остане на земята нито един гладен, жаден или бездомен човек. Задължението и отговорността за това да е тяхна.

Оставяш на християните Ватикана и преместваш там ЮНЕСКО. Да осъществяват неговите функции. Да отговарят за образованието, културата и изкуствата на целия свят, така, че да не остане на земята нито един неграмотен и нещастен човек. Задължението и отговорността за това да е тяхна.

Даваш на мохамеданите да отговарят за семейството и обществото, в целия свят. Така, че семействата да се създават само както природата е повелила – мъж и жена. На света да не остане дете без родители, докато не отидат на небето. Да постановят и осигурят в обществото морал според заръката на Буда, "Верен е средният път!". Задължението и отговорността за това да е тяхна. Но, обърни внимание, за да се осъществи всичко това, в ООНето ти, трябва да има още един отдел, който да ги надзирава, контролира и санкционира. Ефективно. Ако няма кой да го ръководи...

– Ами най-важното. За науката и прогреса, кой ще отговаря?

– "Много си тъп, Саше!" Естествено, българите.

"И замириса на"... бели и червени рози. Драконите увиха дългите си шии в прекрасна мартеница и забълваха жизнерадостните огньове на стария природен ред и над поля и долини се разстла зеления пъстрошарен килим на пролетта. А рицарите, белия и червения, отвориха поредната нова глава от старата книга на еволюцията и възторжено запяха Одата на радостта. Така човечеството беше спасено за пореден път.