Поредният звънец бие. Потънала в мечти, забравям дрехите и раницата си и излизам навън в снега по къс ръкав. Снежинките ме връхлитат от всички страни, леденият въздух смразява тялото ми и ме кара да се върна в училище и да се облегна на топлото парно, но желанието да те видя надделява и аз тръгвам към училищния двор, където след минути ще се появиш. Заставам под дървото и те чакам. Остават броени секунди. Още малко. Сякаш времето е като тези чисти снежинки, всяка една от които усещам върху настръхналата си кожа и все едно падат в такт със секундите.
Ето, вратите на училището се отварят, през прага прекрачваш ти под ръка с твоята приятелка. Гледаш я влюбено, а тя някак си високомерно. Не те заслужава. Използва те, а ти си толкова наивен. Де да можеше някой да ти отвори очите... някой като мен, например. С удоволствие бих се опитала, бих го направила днес. Все още треперя, зъбите ми тракат – сигурно е -9 градуса, но не ме интересува. Та нали моето Слънце е там, моята Надежда, моята Утеха ...