Ели и Нина вървяха бавно по баира, наслаждавайки се на тишината на гората и на есенната красота завладяла всичко наоколо. Газеха из шумата от разноцветни, нападали навсякъде листа, подритваха ги и дружно се смееха. Нина, като едно невинно дете, грабваше някое кафяво или жълто листо, издебваше приятелката си и ѝ го закачаше в косите. А Ели се въртеше в кръг засмяна и запяваше:
Бяла роза ще закича, бяла роза в косите,
Но пази се ти, пази се.
И смехът им отекваше сред дърветата. Понякога малка птичка им пригласяше с нежно чуруликане, а понякога погледите им биваха приковани от подскачаща наоколо катеричка. Утринното слънце ги галеше с лъчите си и обещаваше един малко по-топъл ден, в който щяха да могат да захвърлят якетата си. Двете момичета обичаха есента, въпреки многото дрехи, които трябваше да обличат, дъжда и студените ветрове. Наричаха я “сезонът художник” и издебваха всеки свободен миг, за да ѝ се наслаждават на открито, най-вече в тази малка, близка до общежитието им гора. Тяхната ...