И в този ден, както винаги през работната седмица, бях станал рано. Слънцето едва бе изгряло и тепърва започваше да гали с лъчите си малкия град, в който живея. В началото на есента температурите в тези ранни часове все още бяха поносими, но нямаше как да изляза от вкъщи само по тениска и дънки. Липсваха ми вече топлите дни на лятото, което си бе отишло съвсем наскоро. Маршрутът ми до работа беше най-приятен и лесен, когато минавах през градския парк. Така имах възможността да се насладя на пробуждащите се дървета, на оповестяващите новия ден птици и да се порадвам на блещукащите капки роса по тревата. Това ме зареждаше с енергия. И какъвто и ден да ме очакваше, не се плашех - вече се бях усмихнал поне веднъж!
Но това утро беше по-особено. Слънцето се беше скрило зад тъмни облаци и може би щеше да остане там през целия ден. Птиците ги нямаше, не чувах тяхната обичайна песен. А клоните на дърветата се клатушкаха ту в една, ту в друга посока, позволявайки на ледения вятър да преминава пр ...