Беше свежа априлска утрин. Слънцето печеше с онази приятна сила, която е способна да отприщи доброто настроение дори и в най-зверския махмурлия.
Коста попристегна вратовръзката си и пое дълбоко въздух. До него стоеше Пешо, който пък направи точно обратното. Не понасяше вратовръзки, а обувките го стискаха.
Намираха се на летищния терминал в София и чакаха своя полет за Ню Йорк - САЩ, където бяха поканени от своите колеги-маркетолози за обмяна на опит.
Може да се каже, че бяха приятели.Не просто колеги, които пият от време на време по няколко питиета в центрото на Софето и си разменят мисли относно футбол, политика или жени.
И двамата не бяха от София. Приличаха на контета, но всеки сам по своему.
Коста предпочиташе да носи скъпи часовници и костюми, докато Пешо повече си падаше по най-новите колекции на производителите на спортни стоки, но с подчертано ежедневен привкус. Единственият признак, по който си приличаха бе височината. И двамата бяха високи около един и седемдесет и мязаха на ...