Тази сутрин Гьорги стана рано, за да погледа мурафета пред банката. Той се сля с тълпата и наред с другите започна да спори. Когато всичко свърши,  тръгна към къщи. Мина по малкия сокак, настрани от Узунчаршъ. Спомни си, че навремето тук беше обущарницата на Колю Чизмара (К. Честименски). Минаваше се през двора и една малка вратичка и се влизаше в одаята, където се събираха съкварталците и хората на Пловдивския революционен комитет. Кочо сам си запали дюкяна, за да се даде иширет за вдигане на въстанието през 1876 година.
   Учен чиляк беше Гьорги. И сина си изучи. Беше завършил мъжката гимназия "Александър". Тя се намираше на десния бряг на Марица. Издигнаха я през 1885 година. Покривът й се извисяваше над прихлупените къщурки и като нагиздена мома се кипреше пред сияещите лъчи на слънцето. Много поколения бяха преминали през нея. На всички тя даде духовната си закалка. Близо 1200 ученика помнеха името на любимия си учител Димитър Благоев. Незабравими бяха часовете по български, руски и история. Наред с това им разкриваше един нов свят на духа, който лети и носи светлина, правда и радост.

   Министерството на просвещението не можа да прости това. Под предлог, че разпространява сред юношите "социалистически тенденции,"  го уволниха. Той преподава в гимназията от 24 октомври 1894 до 22 октомври 1897 година.
   Гьорги още пазеше спомена си за любимия учител по стенография Аргир Кумжиев-Петров. Той работеше повече от 50 години  в разни, учебни заведения. Уреждаше курсове по стенография, като предаваше знанията си. Никога не вдигаше шум около полезното си дело, на което беше се посветил. 
   Антон Безеншек - бащата на българската стенография, ценеше много този млад човек и го определи за свой наместник.
   Гьорги обичаше часовете с младия учител. От него той се научи да обича истинските знания и се стараеше да бъде добър ученик. На годишния изпит изкара най-високата оценка. Стенографията много му помагаше  в работата. Любовта си към учението предаде и на сина си. "Който се учи, той ще сполучи"- обичаше да казва той. Момчето го гледаше с усмивка и запомни винаги думите на баща си. Завърши мъжката гимназия и баща му го пазари в печатницата.
- Тук има 'ного книги. Белким са научиш на добро! Чети ги, сине, чети! - думаше му той.
    Унесен в спомените си, незнайно как, в съзнанието му се появи образът на Света Ана. Утре беше деветият ден от месец декември. Денят на светицата. Наричаха го Анино зачатие. Нищо, че не го празнуваха. От баба си Петра беше чул, че на този ден правеха гадания, които предричаха за началото на идната година. Старицата думаше, че момите посявали пшеница в гърне и топяли клонки от вишна или ябълка във вода, и ги оставяли край огнището. Ако до сурваки (Нова година) пшеницата поникне и клонките се разлистят, това показва, че момата ще се омъжи през следващата година за добър момък.

Следва продължение