Село Змейково

Глава 21

  Звездите вече се показваха над обкръжения Петроград. В небето над града нямаше нито един облак. Вечерта беше чудесна, леко прохладна, а тишината около и в самия град смразяваща. В града всички очакваха скорошната първа атака към града. Мракът настъпи. Войниците на стените на града чакаха неспокойно. Никой дори и не си помисляше, че ще им се размине. Обикновено по това време започваха да се чуват песните на щурците. Но тази вечер щурците ги нямаше. Изведнъж се чу силен тътен от падането на големи камъни. Тътена дойде от планината. След малко войниците забелязаха, че реката, която преминава през града спря да тече.

- Отрязаха реката… - Полковник Младенов минаваше на обход по стената. - Стягайте се. Искам очите ви да забелязват всяка буболечка, която прехвърчи. Ушите ви да чуват всеки шум който шумка. – той вървеше и повтаряше тези думи на всеки пост. Макар и тихо да го правеше, войниците го чуваха ясно и отчетливо. Когато стигна над портите той вдигна бинокъла. Макар че беше тъмно, той съзря в далечината от към лагера на Холараните запалени огньове. Веднага се провеси и се провикна:

- Качете вода, и пригответе пожарникарите. – в този миг две огнени топки полетяха към града. Стената се разтресе едната топка удари крепостната стена. Веднага войниците хвърлиха вода и изгасиха пожара пред стената. Другата огнена топка прелетя над стените. Полковника я проследи с поглед, за негов късмет тя падна насред площада и пожарникарите веднага я угасиха. Последва следващ залп от две огнени топки. Този път и двете уцелиха градската стена. Тя отново се разтресе, но издържа. Войничета отново потушиха пожара. В този момент Полковник Младенов чу много слаб но увеличаващ се скърцащ дървен шум. Прошепна на един войник до него:

- Запали стрела и я изстреляй в тази посока. – а на съседния войник нареди да запали своята и да я изстреля в другата посока. Двама изстреляха своите стрели и осветиха приближаващи се четири Хелеполиси. Но той знаеше, че са осем от всички страни на стените. Хелеполисът представляваше многоцелева бойна платформа(тип многофункционална бойна кула), която съобразена с необходимустите, беше устроена да поема изпълнението на различни функции по време на крепостна обсада. Генерал Петър Джарел ги използваше в всичките си обсади, защото с тях можеха да се приближат безопасно и да стрелят от малките прикрити люкове. Или ако успеят за ги опрат на самата стена да се покатерят и да я преодолеят. Хелеполисите на холораните бяха разглобяеми, и съответно лесно се моделираха според особеностите на конкретната крепост. Бойната кула от този тип се издигаше върху осем масивни колела, привеждани в движение от опериран от специално обучени войници кабестан(вид лебедка използвана предимно в корабите, за спускане на котвите) и система от ролки и зъбни колела. Снаряжението, размерът и количеството екипаж на хелеполиса варират в зависимост от височината и дебелината на вражеските укрепления и числеността на противниковия гарнизон.

Полковник Младенов прецени разстоянието и нареди:

- До всички, запали стрелите! – нареди той и последва: - Стреляй на 100 метра при моя заповед! – той взе един лък и запали стрелата изстреля я над обсадните машини, които приближаваха, бавно, а войниците чакаха. Когато стрелата изгасна във тревата, полковника започна да брои на ум: „ 7,6,5..,3,2….“

- Огън, огън…- полковник Младенов се провикна все сили. От крепостните стени полетяха огнени стрели. След малко тези стрели бяха в целта, или около нея. Но за жалост на Младенов Хелеполисите не пламнаха. Защото предвидливо бяха покрити от нещавени животински кожи, които възпрепятстваха разпространението на огъня. Но въпреки това той нареди отново: - Огън!!! – и стрелите полетяха отново с надежда за успех. В отговор холораните изстреляха поредните две огнени топки, а докато те летяха стрелите покосиха целите си но отново без успех. Хелеполисите отвориха скритите си люкове. На свой ред и те отвърнаха, макар не с огнени стрели. Но обсипаха крепостта със стрели. Един от войниците до полковник Младенов падна уцелен от хуаранска стрела в краката му. Полковника се наведе и в този момент крепостната стена се разтресе отново. Той извика от долу двама санитари да приберат ранения войник и затича по стената да види пораженията. Едната огнена топка бе ударила стената, а втората се бе забила в една къща. Къщата бе избухнала в пламъци, и пожарникарите се бореха да я изгасят. Обсадата беше в разгара си. Още нямаше жертви, но полковник Младенов знаеше, че това е въпрос на време. Страхът, който изпитваше в душата си не беше толкова за собствения си живот, колкото за този на хората си, и този на семейството си. Въпреки, че семейството му заедно с кмета и други жени деца и старци бяха евакуирани през тунелите под града към Онгалград притеснението му за тях беше голямо. Но мислите му бяха прекъснати от виковете на един от капитаните му:

- Стълби по стената…давайте катрана. – стрелците стреляха по пъплещите по стълбите холорански войници, докато чакаха ведрата с катран. Холораните пъплеха като хлебарки един след друг по стълбите, които бяха поставили под прикритието на нощта, а от Хелеполисите хвърчаха стрели по показващите се белгарски защитници, няколко от които паднаха от стената уцелени от стрели. Катрана пристигна. Врял! Четирима войника вдигнаха първото вряло ведро и заляха цяла колона от десетина холорански войника, те паднаха от стълбата но веднага бяха заменени от следващите. На свой ред друг белгарски войник изсипа по-малко ведро пълно с горещ катран върху следващите трима, които се бяха покачили на стълбата. Но той също падна от стената уцелен във врата от холоранска стрела. Викът му оттекна в нощта. Холораните покатерени на стълбите паднаха полети с катран, а след това от крепостната стена полетяха огнени стрели. След малко се чуха виковете на пламналите холорански войници. Те почнаха да тичат около стената в опит да се угасят. А мириса на живо-горещо месо се разнесе около крепостните стени. Така сами ставаха по-лесна жертва на стрелците. Изведнъж всичко утихна. Хелеполисите взеха да отстъпват назад, холоранските войници бяха изчезнали. Спряха! Защитниците на полковник Младенов успяха да отблъснат първия опит за превземане на крепостта.

****

Антига бе седнала пред огледалото на своите покои в източната кула на имперския дворец. Бе отворила голяма и вехта книга, която изглеждаше поне на 8000 години. Езикът на който пишеше в нея беше странен, и също толкова древен. Но въпреки това книгата беше много добре запазена. Имаше я още от баба си, която също беше велика вещица в стария свят. Антига нервно разгръщаше страница, след страница. Спираше за миг, зачиташе някой текст на бързо, и после пак разгръщаше. В този момент на вратата и се почука. Тя въздъхна подразнено и попита:

- Кой е? – гласа и издаваше раздразнението и. Но вместо

отговор, вратата се отвори и вътре влезе императрица Изаира. Братовчедката на вещицата бе облякла прекрасна златисто зелена рокля със прекрасно инкростирани рози по нея. Изработката и беше изключително скъпа. Но това въобще не я вълнуваше. Тя се завъртя и се ухили насреща ѝ:

- Това е най-новата рокля на Фандер Сериен. Какво мислиш за нея? – Антига само я погледна за миг и даже не я удостои с отговор. – Братовчедке много си сериозна, как вървят военните действия. – вещицата силно и шумно тресна книга и я остави на нощното си шкафче.

- За какво точно си дошла Изаира? – не скри раздразнението си Антига от прекъсването.

- Дойдох да те видя, Кърт каза, че някакъв ведмаг те е сритал? Притесних се за братовчедка си, това е? – по нежното ѝ красиво лице на императрицата се появи лигава физиономия, допълнително подсилена косата ѝ, която бе оформена с две плитки. Изаира се хвана за тях с ръце, и заприлича на разглезено малко момиченце.

- Кажи на Кърт, че нещата са под контрол, и скоро ще превземе Онгалград, а ведмага спечели една битка, но не и войната. – вещицата се изправи и тръгна към балкона си, вратата му беше отворена. Подмина лигавата си братовчедка и излезе, а метлата ѝ от ъгъла на стаята я последва.

- Защо бягаш сега? – нацупи се отново Изаира, пускайки плитките си.

- Трябва да помисля! – произнесе вещицата качвайки се на метлата си и отлетя. Над имперския дворец времето беше хубаво. Слънцето печеше и по нищо не личеше, че есента вече бе настъпила. Антига подмина крепостта на холоранската столица и се издигна над планините, вятъра вееше косите и…

*******

В палатковия лагер на холораните всички бяха на крак. Прибиращите се войници тичаха напред назад. Всеки от тях даваше подробен отчет пред съответния си старшина за битката, а после старшините рапортуваха на лейтенантите, а те нагоре по веригата. Ранените не бяха малко. Но жертвите и безследно изчезналите бяха повече от очакваното. Лечителите разпределяха ранените в две палатки в зависимост от състоянието им. В едната палатка бяха тези, които не се очакваше да оцелеят. Там две медицински сестри облекчаваха мъките им с различни упойващи отвари. В другата бяха тези, които бяха леко ранени, или тези, за които наистина може да се помогне. Макар и в тази палатка да се случваше някой да не оцелее. Изгаряните на Филип Стер бяха много тежки. Той лежеше в палатката на смъртниците и сестра Сара Том му подаде към устата чай с невен и лайка. Той със сетни усиля се надигна и отпи силна глътка. Чая не беше горещ. Беше дори хладен. По тялото му имаше слепнали части от униформата му, те завинаги се бяха сля ли с кожата му. Сестрата остави чашата на пода и почна да му маже кожата по гърдите с мехлем от невен. При допира ѝ войничето изпита ужасна болка, но стисна зъби. Двете му ръце бяха изгорели почти до кокал. Но предвидливо бяха покрити с чаршафи. Пръстите му бяха здрави, явно огъня не е стигнал до тях, за да ги засегне. Но болката, която изпитваше беше непоносима. Краката му също бяха покрити. Очевидно и те бяха с поражения. Сестрата се опита да го обърне за да го намаже и по гърба, но той извика от болка.

- Шшт, тихо – нежният ѝ меден глас успокоително проговори. – Няма нищо, знам, знам… - те направи знак към колежката ѝ, за да дойде да помогне. Двете със сетни усиля го обърнаха настрани. Той отново изпищя, болката беше убийствена. Втората сестра погледна Сара и поклати отрицателно глава в знак, че нищо не може да му помогне, а гърба му беше целия овъглен. Не можеха да разберат кое е неговата кожа и кое е униформата. Всичко беше в един черен, рохкав цвят на изгоряло. Сара пророни една сълза и кимна на колежката с тъжна физиономия. Върнаха войничето в предишната му поза. Той очевидно бе загубил цялата си чувствителност на гърба. Сара извади от джоба на престилката си едно листо Млокс. Това беше силен опият. Растението вирееше навсякъде. Пъхна го в устата му и тихо му прошепна:

- Дъвчи, войниче. – а Филип я погледна с изстрадал поглед. Сдъвка растението в устата си и после примигна в знак на благодарност. Вкусът му беше леко кисел но в момента, в който го преглътна една слаба топлина взе да облива местата, в които чувстваше болка. Болката за миг бе победена. Облекчението настъпи и той започна тихичко да си мрънка: „Върви войниче, върви, ти си Холоран. Върви изправен, върви и не гледай назад…Назад няма, има само напред, върви и не гледай назад…Върви…върви въ…“- войничето заспа, но дали щеше да се събуди? Сара не вярваше. Тя пипна челото му, то гореше. Температурата му се бе покачила. Тя знаеше, че не може друго да направи и се премести към следващото момче внесено преди малко. Отвън пред палатката генерал Петър Джарел изслушваше своите капитани. Не му харесваше това, което чуваше. Защото разбра че тази вечер е загубил, почти 300 войника. Ранени или убити за него нямаше значение. Те бяха негодни за бой, а битката за Петроград предстоеше, и той знаеше че ще намери как да влезе вътре. Просто не трябваше да спира. В този момент нареди на катапултите да обстрелят крепостта. След миг полетяха две огнени топки…

****

Кмета на Петроград Тодор Чуков водеше цялата група от жени, деца и възрастни хора. В тъмния влажен тунел, по който вървяха светлинката, която ги водеше бе неговата факла. Назад в колоната още двама държаха факли. Но неговата водеше колоната. Стария тунел водеше от другата страна на планината, а от там имаха само дванадесет километра до Онгалград. Но самия тунел беше дълъг десет километра. Едно дете почна да плаче. Майка му бързо го вдигна и гушна, за да го успокои. Но то даде тон за още няколко деца, които ревнаха в тон с него. Кмета спря вдигна факлата и я раздвижи във въздуха като сигнал колоната да спре. Всички спряха и се настаниха да седнат. Почивката се отрази добре за всички, а когато децата се успокоиха и колоната отново потегли към отсрещната страна. Към бленуваното спасение…

Следва...