Село Змейково

Глава 26 

Море, безкрайна шир от вода. На всякъде вода, а като погледнеш на горе облачно небе, готово всеки момент да завали, пак вода. Краз не обичаше да се мокри, а като беше жив обожаваше да плува. Но сега той бе кацнал на шхуната Ветре. С величествената походка на най-върховния хищник на тази планета се разходи из палубата. Мрака изпълваше всички помещения на кораба. Той се спусна долу в кубрика, където всички бяха налягали по хамаци вързани за гредите на шхуната. Той освети с очите си в червено цялото помещение. Спря се на хамака на Койчо. Светлината изгасна. Той се втренчи в спящия стрелец, и Койчо се събуди и отвори сънено очите си, първото което видя бе втренчения Краз. Това го уплаши и за малко щеше да падне от хамака. Но Краз го задържа и зловещо му се ухили.

 - Как…? – запелтечи Койчо. – Всъщност няма значение. Какво е положението в Белгар? – той се изправи и слезе от хамака.

 - Тази сутрин Петроград падна. – Краз съобщи новината с леко доловима нотка на съжаление.

 -  Кое  време е? – леко неориентирано попита Койчо.

 - Тук на тези ширини още е нощ, но в Белгар вече е сутрин. – Краз тръгна към палубата, преди да стигне стълбите попита:

 - Кой управлява кораба?

 - Ааа, - отново несигурност се долови от Койчо. – трябва Меридияна да е горе и да управлява. Няма ли я?

Краз не отговори, даде му знак да го последва. Двамата се качиха на палубата. На кърмата руля беше запрян в едно положение от празна бутилка, а Меридияна се бе проснала под него в несвят пияна. Койчо я ритна леко в гърба. Тя леко помръдна, след което из бълнува на някакъв странен език нещо. Той пак я ритна тя вдигна ръката си и после я отпусна върху себе си. Следващия момент се осъзна, че някой я рита и рязко скочи на крака. Колана и бе разкопчан, с което широките и моряшки панталони се смъкнаха. От долу бе без бельо. Но в тъмнината не се разбра. Койчо и Краз тактично се обърнаха. Тя произнесе леко завалено:

 - Опс… извинете! – бързо си вдигна панталона, и видя ведмага. – Кой е това? Още един пътник? Как се е качил?

 - Ти нали трябваше да управляваш кораба? – каза Койчо със сериозен тон, на езика на враговете му.

 - Ей младеж не ми дръж тон? – изпъчи гърди капитанката. – Това си е моя кораб, аз решавам как да го управлявам. Докато сте на него ще се съобразявате! Ясно ли е? – Койчо я изгледа но реши да не се заяжда. Видя че е още пияна.

 - Това е Краз. – той представи ведмага. Краз бе прибрал зъбите си, но въпреки това и въпреки мрачното време имаше много белези, по които си личеше, че не е точно човек. Очите му светнаха в червено и той направи опит за усмивка, която повече заприлича на изкривяване на устната му в ляво.

 - Какво е той? – попита Меридияна със страх и отстъпи назад, леко залитайки.

 - Той е…ъъъ - запъна се Койчо. Но Краз го изпревари: 

 - ВЕДМАГ! Тази дума търси. – холоранския на Краз беше съвършен. Без акцент, без никаква сгрешена дума.

 - О, богове в какво ме забъркахте? – тя се наведе и видя, че бутилката, с която бе застопорила руля е празна. С разочарованието тя тупна на пода. Направи опит да се изправи залитайки, Краз поклати разочаровано глава и изчезна.

 - Той често прави така. – Койчо и подаде ръка и я изправи. – Ти сигурна ли си, че си в състояние да управляваш кораба? – тя пусна ръката му и го погледна с неприязън:

 - Да, сигурна съм! – смръщи устни в страшна физиономия и поклащайки се тръгна към трюма. Койчо реши да я последва. Меридияна преди да слезе по стъпалата надолу се спря. Видя че Койчо е зад нея.

 - Ти къде?

 - Искам да знам какъв товар прекарваш.

Тя се засмя. После звучно се изхрачи до обувката на левия му крак.

 - Карам алкохол, ще ме издадеш ли?

 - Не, просто още една спестена истина! - поклати глава Койчо.

 - Какво, ако ти бях казала: „Аз съм контрабандист на алкохол“ – вие с охота щяхте да тръгнете. „А и между другото нямам екипаж“ – ти щеше да кажеше: „Да вървим да помогнем на дамата“ – така ли е?

- Предполагам! – той знаеше, че пак биха тръгнали. Но мразеше лъжите.

- Не нямаше… - тя слезе долу и след малко се качи със нова

бутилка от същата течност. Отвори я и му подаде. Той я помириса. Не беше пил ром до сега.

 - Какво е това? – отпи лека глътка. Влизаше леко и беше

приятно на вкус, а не остро като белгарската ракия. Но все пак го сгря като вино.

 - Това е ром. Хаха… - присмя му се тя. - Най-добрия ром по заливите на Голямото синьо море. Сама си го правя и продавам.

 - Да, това се сетих и сам. – небето вече поруменяваше и слънцето щеше да е на източния хоризонт но час. Вълните и вятъра плавно и леко поклащаха движещия се кораб.

***

 Император Кърт Дерин и императрица Изаира бяха седнали

на една пейка в лятната имперска градина на Двореца си. Слънцето леко напичаше, въпреки октомврийските облаци, които плаваха из небосвода.

 - Показа ли новата си рокля на братовчедка си. – попита Императора, а Изаира, леко извъртя глава и махна пренебрежимо с тъка.

 - Да, но тя дори не и обърна внимание. Мисля че след завръщането си преди тридесет години не е същата, която беше преди да изчезне. – тя направи лека пауза. – Сега мисли само за магиите си. Крои някакви заклинания.

 - Къде мислиш че е била толкова много години? – Дерин хвана нежно ръката ѝ.

 - Така и не ми каза. Само знам, че е открила как да живее вечно. С това се е занимавала.

- Да, и ни дари със син нашата мечта! – императора помилва ръката ѝ.

- Една от мечтите ни, сега сбъдваме следващите! – каза гордо Изаира и погледна към задаващия се прислужник с неприязън. Прислужника бързаше и беше запъхтян. Той се поклони и на двамата и подаде пощенски плик на императора. След което пак се поклони и си тръгна вече по-бавно. Императора извади малко сгъваемо ножче внимателно разряза писмото и извади бележката. По лицето му изплува усмивка. Той целуна жена си и се изправи подаде и ръка с думите:

- Скъпа трябва да тръгвам!

- Къде? – физиономията и излъчваше притеснение.

- Войските са на път към Онгалград, трябва да ги поведа! 

Тя се усмихна и пое ръката му. Двамата бавно се запътиха към двореца.

***

Холоранските войници тарашеха всяка къща в превзетия вече Петроград. Директно разбиваха вратите и веднага се нахвърляха на вещите. Грабеха и после всичко трошаха. Генерал Петър Джарел стоеше пред ударения храм на боговете. Никога не е бил много религиозен човек. Бутна с крайчето на обувката си обгорялата врата, и тя се отвори скърцайки. Холоранския главнокомандващ премина под касата оглеждайки се да не падне върху него някоя тухла или цяла греда. Влизайки вътре попадна в огромно помещение. Изрисувано красиво с фрески от живота на боговете. В средата имаше огромна купчина от камъни. Генерала погледна нагоре, където трябваше да е прекрасния купол. Но той бе разрушен. Там се откриваше гледка към облачното небе. Джарел свали шапката си и тихичко си прошепна: „Тате, тук съм. Скоро Белгар ще е в краката ми…“ – той се качи върху купчината от камъни. Те в началото се съпротивляваха и се разместваха под тежината му, но накрая склониха и се задържаха, а той се покачи по тях отгоре. Усмивка озари лицето му, а мустака му се изпъна. С едната ръка той го приглади. Чувстваше се все едно е на върха на света, това чувство му харесваше. Той милееше за него. Искаше да побеждава, да властва, да е велик, а колко трупа имаше зад това величие? Това нямаше значение. От значение беше той, той и пак Петър Джарел ВЕЛИКИ…

- Господин генерал, разрешете да доложа? – млад лейтенант бе застанал на входа на храма и го гледаше странно. Това не се понрави на генерала. И той леко и внимателно се спусна от купчината. Застана пред него и го погледна с цялата си злобна физиономия. Лейтенатът беше значително по-млад, но и по-дребен. Генерал Петър Джарел изрече със раздразнение:

- Какво има, лейтенант?

- От императорския дворец изпратиха по гълъб това за вас.

Генерала се засуетя. Мръдна малко в страни, сведе виновно глава и нареди лейтенантът да му прочете бележката. Той зачете:

- Императора пътува към вас, иска да поведе лично обсадата на Онгалград! -генерала затвори очи и в пристъп на ярост започна да налага с всички сили лейтенантът. След третия удар го беше повалил на пода и почна да го рита. Изведнъж спря. Огледа се изтупа и приглади с ръце униформата си. Погледна към момчето, видя че то още диша. Наведе се и му прошепна:

- Друг път не ме прекъсвай, сега разрушете тоя храм. И кажете на полковник Спрек, да премести лагера в града, а резиденцията на кмета да се приготви за императора. – той хвана пребития от него лейтенант за подмишниците и го изправи. От устата на младия офицер се стече кръв премесена с лиги. Той кимна и несигурно закуцука към изхода на храма…  

***

Шхуната Ветре, бе избегнала бурята, както искаше капитан Меридияна Блаусвиц. Сега те плаваха вече в открити води. Вятъра беше попътен и шхуната плавеше с добра скорост. Янко слезе от въжетата и се насочи с бърза крачка към близкия борд. Подпря се и почна да повръща. До него застана Койчо, и промълви:

- Искаш ли малко винце, мисля че Меридияна има?

- Подигравай се ти, подигравай… - Янко отново се напъна да повърне, но този път не можа. Койчо го потупа по гърба.

- Петроград е паднал снощи! – при тази новина Янко се обърна и погледна сериозно брат си:

- Колко време имат?

- Не знам, но трябва да побързаме. – Койчо се загледа в Меридияна, която надигаше поредната бутилка. На задната мачта Йовко извика:

- Кораб… кораб на хоризонта!

- Има ли флаг? – попита Меридияна, която остави бутилката на пода, а Йовко вдигана бинокъла, който бе взел от нея, след което каза:

- Черен флаг…

Меридиана рязко завъртя руля, и кораба се наклони в ляво. Койчо и Янко се катурнаха по палубата, а Йовко едвам се задържа горе на мачтата. Чу се вик от кубрика, където Митра миеше пода на общата моряшка спалня. Шхуната запори вълните в опит да избяга от пиратския кораб, който обаче тактично ги пресрещна и след малко вече беше плътно зад тях. Койчо видя, че на вражеския кораб са въоръжени с мечове и ножове. С Янко бързо слязоха долу до кубрика. Видяха, че Митра е добре. Взеха оръжията си и бързо навлякоха доспехите си. Като се качиха горе пиратите вече се готвеха да се качат на кораба. Марто вече размахваше заплашително брадвата, а Койчо зае стратегическа позиция до десния борд и почна да обстрелва пиратите със стрели. Първите двама паднаха в морето, без да се усетят. Когато видяха, че има заплаха от разстояние леко отстъпиха и после пак тръгнаха но предпазени от дървени капаци за бурета. Първия който скочи на кърмата бе покосен от брадвата на Мартоломей, а Янко дебнеше зад него стиснал меч и щит. Йовко от горе извика силно:

- Лодка ляво на борд…

Койчо веднага дотича на левия борд и видя две куки закрепени за борда и катерещи се пирати. Той ги свали със два бързи откоса на лъка. Огледа се и видя, че на руля няма никой. „Но къде е Меридияна?“ – помисли си той. После изстреля още две стрели по пиратите в лодката. От общо петимата пирати в нея не оцеля никой. Койчо чу трополене зад него и видя Меридияна хванала за ръка Митра и я води на някъде. След малко двете влязоха в трюма. Койчо нямаше време да мисли какво се случва, защото пиратите вече се бяха прехвърлили на кораба и четирима от тях се сражаваха с Марто и Брат му. Той бързо отстрани единия, след което зареди нова стреля и втория падна. Отново чу шум от зад него. Обърна се Йовко бе свалил един пират, който му идваше в гръб. Но от десния борд вече прескачаха още петима, а от левия се прехвърляха трима. Скоро на палубата беше пълно с пирати. На кърмата зад руля застана нисък пират със шарени дрехи и голям белег на носа. Той се провикна:

- Спрете или умрете!- холоранския му беше ужасен. 

- Добре… - Койчо остави лъка, а другите го последваха.

Нямаха шанс. Меридияна излезе от трюма залитайки с бутилка ром и надигна голяма глътка. 

- Тук няма нищо за вас. – каза завалено тя. - Вървете си… 

- Напротив, искаме рома ти и ще си тръгнем.     

Койчо погледна въпросително дамата-капитан, а тя му намигна и олюлявайки тръгна по палубата към кърмата, където беше застанал капитана на пиратите. Всички затаиха дъх и гледаха как върви. Тя мина покрай един пират и му показа езика си. Той се дръпна назад с погнуса. Това я развесели. Тя стигна до руля и застана пред пиратския предводител. Нейната височина беше 172 см., но той определено беше по-нисък. Тя го погледна от високо и каза:

- Искате рома, а след това ще ни пуснете да плаваме?

- Да. – джуджето се ухили. – Но можем и да ви изколим и да си го вземем.

- В трюма имам ром. Но той е за княз Хлорд. – каза Меридияна. Последва смях от пиратите, а джуджето им махна и те тръгнаха към трюма.

Янко се приближи до Меридиана и шепнешком я попита:

- Къде е Митра? – а тя го погледна с пиян поглед, сложи си

показалеца пред устните и каза лигаво, но много тихо:

- Шшт, скрита е…

От трюма дребния пиратски капитан излезе с две бутилки ром, а пиратите му почнаха да катерят дървени щайги с ром. Малко повече от час им отне да пренесат всичко на своя кораб. Джуджето-пират си свали шапката с перо на нея и се поклони. След което премина на своя кораб, а Меридиана веднага нареди на момчетата да вдигнат котва. Тя освободи руля и когато Койчо и Йовко опънаха платната те потеглиха с пълна скорост. Койчо слезе от мачтата и отиде до капитанката:

- Къде е Митра? – тя му се усмихна подаде му руля , последва кратък инструктаж и даде знак на Янко да я последва. Те тъкмо връзваха кабестана на котвата с Марто. Янко и Меридиана слязоха в трюма. Огромното помещение беше празно. В единия край имаше само една касетка с ром, оставена по милост от пиратите. Тя я вдигна и я премести. В пода под нея Меридияна поразбута сламата, която бе падала от щайгите с ром. Янко зърна едно малко дупче, колкото да се пъхне пръст. Капитанката бръкна с показалец и се отвори една дървена плоча. От долу се чу глас:

- Какво стана? Тръгнаха ли си?

Следва...