30.08.2023 г., 10:05 ч.

 Проекто роман Село Змейково Глава 29 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
361 1 1
Произведение от няколко части « към първа част
18 мин за четене

Село Змейково

 

Глава 29

  Койчо видя как Краз се свлече във водата. Това го порази. Той никога не бе си представил, че някой може да повали ведмаг с каквато и да е магия. Меридияна когато видя Краз как пада във водата не чака дълго. Съблече се и скочи. Водата беше приятна и нежния хлад галеше голото и тяло. Но колкото по-дълбоко се спускаше толкова по студена ставаше водата. Краката почнаха да ѝ изтръпват, тогава видя, че е много дълбоко и заплува на обратно. Показа мократа си глава поемайки си дълбоко въздух. Момчетата я видяха и, ѝ хвърлиха въже и тя го хвана. Митра бе донесла един чист чаршаф и я загърна веднага като се качи на борда. Меридияна трепереше докато Митра я подсушаваше с чаршафа. Койчо видимо притеснен за живота  и на нея, и на Краз ѝ се развика:

- Какво се опита на направиш? – Митра обаче успокоително сложи ръка на рамото му и той кимна.

- Надявах се да го стигна, нали ви е приятел – каза треперейки капитанката обувайки панталона си под прикритието на чаршафа.

- Кораба вече е тук при кърмата. – Йовко извика отгоре, наблюдавайки сцената.

- Няма смисъл момчета, повече са! - каза Койчо поклащайки гневно глава спирайки другите тръгнали да си вземат оръжията. Той погледна отново с укор Меридияна: - Те са повече, и очевидно имат вещер или вещица на борда.

Двата кораба се опряха един в друг и около десетина холорански военни се качиха на борда. Антига се открояваше, днес бе облякла бяла дълга рокля, а лицето и бе загърнато с бял полу-прозрачен копринен шал. Един войник и подаде ръка и тя се качи на борда по дъсченото мостче, което бяха сложили между корабите. Токчетата и почнаха да тракат по дървения борд. Такива обувки бяха рядкост, те бяха останали от един друг свят, към който принадлежаха хора като Антига и Краз. Меридияна се беше облякла и я гледаше втренчено както всички. 

- Кой е капитан на кораба? – попита Антига с малко по-висок тон. Меридияна пристъпи напред изпреварвайки Койчо, който отново бе готов да поеме тежеста и на тази отговорност. Тя нагло надигна своята любима бутилка ром отпивайки една тежка глътка и каза оригвайки се звучно:

- Аз съм капитан на морска шхуна Ветре, Меридияна Блаусвиц на вашите услуги! А вие сте?

- Аз съм Антига Песо и издирвам военнопрестъпници. – Антига отметна червените си коси.

- Тук нямате власт! Тук важат правилата на морското право. – Меридияна отпи отново глътка от рома в ръката си.

- Ти май не разбираш госпожице Блаусвиц? – Антига застана пред капитанката и взе от ръката и бутилката с ром. Помириса я, после се завъртя с гръб, леко си откри устните и отпи глътка ром. Вкуса ѝ хареса, и отпи по-голяма. След което я остави на пода, докато си закриваше лицето с шала. – Аз само изпълнявам волята на императора, а добре знаеш, че власт имат силните. – тя разпери ръце и се завъртя. – Този кораб вече е наш, и всички вие в него.

Антига се приближи до белгарците, които бяха гордо вдигнали глава. Мина покрай Койчо, до него бе застанал Мартоломей, а после погледна в очите на Йовко, който се смути и сведе глава. Подмина Янко и се спря пред Митра. Митра избегна погледа и но Антига хвана главата и я застави да я гледа в очите. Янко тръгна да я напада но тя вдигна другата си ръка и той застана неподвижно.

- Значи ти си Митра? – тя я огледа. – Имаш повече магическа мощ от всеки вещер, който съм виждала. Добре че не си се развила.

- Не знам за какво говориш? – Митра размърда главата си след като Антига я пусна.

- Знаеш много добре. – усмихна ѝ се насреща Антига. После тя се обърна към подчинените си войници: - Тръгваме обратно за вкъщи.

- Но вие не разбирате… - възпротиви се Марто. Но войниците го хванаха. Той удари един и се освободи, след което му се нахвърлиха трима той тръгна пак да се бие но Койчо извика:

 - Моля те Марто, не искам да умираш напразно тук! – след тези думи Марто се предаде и войниците го вързаха, както и останалите, а Антига погледна Койчо в лилавите му очи...

***

 Холоранската армия беше строена на големия площад в Петроград. Войниците очакваха пристигането на императора. Пред строя бе застанал генерал Петър Джарел. Той стоеше и чакаше нервно. Вече бе осведомен за това, че императора вече пътува с каретата си към площада. Но защо го нямаше още. Генерала се разходи напред, после назад от своята позиция. Пак застана и погледна към главната улица. Нищо! Приглади идеално изгладената му униформа и нервно свали фуражката си. Погледна към показващото се слънце измежду есенните облаци. После се обърна пак към улицата и пак нищо. Направи знак на един от лейтенантите ръководители на роти да се приближи. Той бързешком го стори и застана мирно.

- Нали казахте, че императора е вече във града, че лично ви е уведомил да строя войската тук, на този площад? – поде изнервено генерал Петър Джарел.

- Да господин генерал, така беше. – каза притеснено лейтенантът, добавяйки: - Но каза, и че иска да разгледа града!

- Да разгледа града? - повтори генерал Петър Джарел и махна с ръка в знак, че полковника е свободен, а от улицата се чу тропот на коне. Генерала погледна с надежда и видя обкичените с императорски символи четири коня да теглят императорската карета. Каретата спря в страни, а Петър Джарел се приближи и отвори врата на императора. Охранителната рота на императора бе останала извън града. Кърт Дерин го погледна със сиво-сините си очи, после се усмихна лукаво и излезе от каретата. Генерала избърза напред и изкомандва:

- Ротии…, равнис … - забави леко, и поде пак: - Роти, Мирнооо… - войниците изпълниха командите като един. Като изключим генерала всички войници бяха с изпоцапани и на места кърпени униформи. Личеше си, че са водили битки, а последната си беше сериозна. Генерала започна да представя императора:

- Господа войници и офицери, представям ви негово имперско величество Император Кърт Дерин. – императора пристъпи напред. Той бе облечен в златна риза, вероятно ленена, златен панталон и плътно червено вълнено наметало. За повечето войници това беше първата среща с императора въобще. Те гледаха с гордост и радост, че лично императора стои пред тях и лично той ще ги поведе. Кърт Дерин ги погледна, като от високо, въпреки, че беше едва 179 см висок и доста слабичък, 78 кг с черна чуплива коса, сресана на път. Той прочисти гърлото си и поде:

- Здравейте войници… - поздрави ги той, а те всички вкупом:

- Здраве желаем ваше имперско величество. – те звучаха като един. Той се усмихна и потърси с поглед генерал Петър Джарел, той бе застанал в строя. Кимна му и поде отново:

- Уважаеми войници и офицери, днес е велик ден! Защото днес ще пренапишем нашата хилядолетна история, история изпълнена с мъки, с лишения и страдания. История, която ние живеем в неведение заради един инатлив и много невеж владетел, владетел чиято глава след утрешния ден ще падне… - той вдигна победоносно ръце, а войниците завикаха: „УРААА“. После им даде знак да замълчат и продължи с речта си:- За това утре, ще трябва да влезем в Онгалград и да го сринем до основи, и да сломим веднъж завинаги Белгар…

- УРААА – войниците вече бяха във възторг.

****

  В трюма миришеше на алкохол и застояло. Затворниците от Белгар и тяхната капитанка стояха завързани на пода опрени с гръб за стената.

- Знаех си, че не трябваше да се съгласявам да идваме до тук. – Койчо не издържа и започна да излива яда си. – Сега можеше да пътуваме през земите на Траксмаргите.

- Ти също не беше честен с мен! – констатира сърдито Меридияна. – Вие сте издирвани престъпници!

- В момента, ако не знаеш се води война между Холоранската империя и Белгар. – отвърна Койчо. – Не е престъпление да защитиш своите хора.

- Май, като казах в кръчмата да превземем кораба бях прав! – Янко се опита да ги успокои и продължи: - Но тогава щяхме да се учим с неволята да управляваме кораба.

Смехът им отекна. Те си представиха как щяха да се мъчат да плават без познанията на Меридияна. Защото тя можеше да е вечно пияна, но въпреки това определено си разбираше от работа.

- Ей, щяхте да сте храна за рибите сега. – каза Меридияна.

- Знам, че колкото и да е сърдит Койчо, сега също ти е признателен за това.- каза успокоително Марто, след което получи леко ръчкане с рамо от страна на Йовко, и лека подигравателна усмивка, а Марто си го върна като му направи физиономия тип не се обаждай.

Койчо обаче си мислеше за майка им, за зелените очи на Малена, момичето, което бе спасил от Краз, за всичките съселяни отвлечени от змейовете, и това, че вече не виждаше как да стигнат но тях. Краз потъна в морето и вероятно е мъртъв, и няма кой да ги спаси. И отчаянието и самосъжалението взеха да взимат връх. Знаеше че вината не е само на Меридияна, за това и не задълба обвиненията. Мислеше, че вината е негова, защото той поведе всички тях на това приключение, а сега бяха вързани в трюма на Ветре и пътуваха обратно към град Прод, и от там вероятно в някой холорански затвор.

Но очевидно Меридияна нямаше такова намерение, защото нещо се размърда, после направи някаква физиономия и си извади ръцете свободни. След което първото което направи е да отвори една бутилка ром, от този който беше останал и надигна бутилката.

- Ти сериозно ли? – каза с недоумение Йовко, а тя му намигна, след което се изплези на слисания влюбен поглед на Марто и счупи бутилката. Малко по-късно всички бяха отвързани, а Митра любезно каза:

- Благодаря. – погледна я мило, а после целуна любимия си. Янко видимо не очакващ това, но въобще не се възпротиви. Койчо и се усмихна и попита:

- Някой разбра ли колко войника са на кораба?

Всички го погледнаха сконфузено. И той пак каза:

- Когато ни затваряха, Антига каза: „ Вие двамата със мен, другите останете да сте на този кораб, ще изпратя и петима моряци, които да го управляват!“ Някой преброи ли колко бяха на кораба с нея? – отново тишина. Но Йовко каза:

- Мисля че бяха десетима, с нея единадесет. Но беше тъмно може да са били и повече.

- Аз също преброих десет… - Койчо го потупа другарски по рамото и тръгна тихо напред по стъпалата. Вратата на трюма представляваше вграден в пода на палубата квадратен прозорец от дъски. Той леко го бутна. Не беше заключена и погледна. Видя, че пред нея има два чифта военни обувки.

- Отпред има двама! – каза когато затвори.

- Позволи ми... - каза Митра. – Имам нещо, което научих от баба, принципно приспивахме с този номер кучето когато много лаеше. Койчо я погледна учудено, но и отстъпи, а тя пристъпи напред, леко открехна вратичката и прошепна тихичко древни магични слова. Чу се двойно изтропване. Митра се ухили самодоволно и леко се показа на палубата, сутрешното слънце я заслепи. Но тя продължи да се качва последвана от другите. На палубата имаше още шест войника, които седяха и дремеха, а зад руля стоеше някакъв моряк със смешна моряшка шапка. Койчо, Янко, Марто и Йовко тихо се спуснаха към войниците, като бързо и безшумно ги обезвредиха. Те не оказаха особена съпротива. Очевидно се бяха напили с рома на Меридияна, която застана пред заместника си, който се облещи невярващо. Тръгна да вика, но получи силен тупаник по главата от вечно пияната капитанка. Тя изскимтя тихичко от болка, и започна да си тръска ръката. Койчо излезе от кубрика, от където се бе сдобил с лъка си и бързо свали моряците от високото, които се опитваха да предупредят другия кораб. Тогава Меридиана извика:

- Дръжте сееее… - последва рязък обратен завой и шхуната

запори вълните към земите на Траксмаргите, а вятъра този път бе попътен...

***

На холоранския галеон разбраха какво се случва и моряците се раздвижиха. Антига изскочи на палубата и веднага погледна към измъкващата се шхуна.

- Какво става? Как се измъкнаха? – въпросите ѝ изпълваха като ек палубата. Капитана на кораба се приближи към нея, леко се поклони с глава и попита:

- Какво ще заповядате?

- Въпроса ви е излишен, последвайте ги незабавно. – кресна вещицата. Капитана даде заповеди и галеона тромаво обърна, насочвайки се към шхуната. Но шхуната вече набрала скорост усилено напредваше зад хоризонта. Антига се завъртя и бялата ѝ рокля се премени в стандартната и черна вещерска одежда. Метлата ѝ се появи и тя бързо я възседна, след което се понесе над морската шир.

***

 Шхуната Ветре набираше скорост, платната бяха опънати до краен предел. Меридиана знаеше, че бързо могат да я настигнат, тъй като галеона на холораните, беше с пет мачти, а и заради тежестта си набереше ли скорост бързо би ги стигнал. Митра стоеше до нея и съблюдаваше как момчета прибираха въжета и връзваха холоранските войници и моряци. Тя обаче чу глас в съзнанието си този глас повтаряше две думи. Думи на древен вещерски език. Език който баба ѝ я бе научила. Гласът беше мъжки. Погледа ѝ гледаше в небето, където видя ядосаната Антига да се спуска към палубата, а гласът в главата и каза:

- Сега произнеси заклинанието, което чу преди малко!

Митра вдигна ръка към вещицата и произнесе заклинанието от съзнанието си. Точно преди него, вещицата бе изстреляла зелен огън. Но със заклинанието си Митра обгърна кораба във син прозрачен мехур. И зеления огън на Антига се отклони в посока към морето. Вещицата направи един кръг около защитения кораб и отпраши ядосано обратно с метлата си. Всички на кораба се смаяха. Янко отиде до Митра и я прегърна, след което я целуна страстно.

- Леле колко си веща? – Койчо радостно я похвали.

- По принцип не съм, но някой ми помогна. – оправда се Митра докато се измъкваше от прегръдката на Янко, и продължи: - Някой ми подсказа това заклинание. Някой се свърза с мен.

- Кой? – попита Янко.

- Не знам, мисля че е Краз. – Митра се отправи към близкия десен борд и погледна към водите на морето.

- Но той потъна, а ведмаговете не могат да плуват или живеят във вода? – озадачи се Койчо.

- Всъщност никъде не се казва, че не плуват или, че не могат да виреят във вода. – намеси се Йовко. – А се казва, че мразят водата, което е различно.

- Искаш да кажеш че Краз може да е жив? – Койчо се зарадва.

- А, защо не? – поклати глава Йовко.

- Да, трябва да се е свързал той с мен. – Митра също се зарадва. – Реално когато се свързахме първо заради кървавия дъжд, а после при Берад не сме нарушавали психичната си връзка. А и Краз е имал минало с Антига, и явно добре познава с какви магии си служи.

- Имал е минало с тази зла проклета вещица? – Йовко поклати отвратено глава.

- Да! – Митра направи сконфузена физиономия. – Мислех че ви е казал? – всички поклатиха отрицателно глава. – След първата си среща при берадската крепостна стена, той едва не си счупи ръцете в едно дърво. В смисъл, че си личеше, че са били в някакъв вид по-интимни отношения.

- Той никога не говори за себе си пред нас. – каза Койчо.

- И защо да го прави? Това са си негови лични неща! – Меридияна реши и тя да се намеси, като глътна една глътка ром и предложи на останалите. Те отказаха, освен Мартоломей. Той с щастлива усмивка глътна малка глътка, и направи неодобрителна физиономия. След като го видяха другите се засмяха.

- А как да спасим Краз? – Койчо пръв стана сериозен.

- Ще опитам да се свържа с него. – каза Митра и хвана Янко под ръка и двамата се запътиха към кубрика. Койчо им се усмихна, и докато Митра не гледаше намигна на брат си.

Зад тях се показа холоранския галеон, все още нейде в далечината, но набрал скорост. Меридияна се намръщи и отпи поредната голяма глътка ром, докато стискаше здраво руля…

 

Следва...

» следваща част...

© Костадин Койчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??