Село Змейково

Глава 30

  Холоранската армия водена от генерал Петър Джарел вървеше по павирания мокър път към тъй жадуваната цел – столицата на Белгар, Онгалград! Пътя бе равен но мокър и кален, времето мрачно и облачно. И въпреки това войниците пееха:

„Върви войниче, ти върви, ти си Холоран, върви… Върви изправен, ти върви..Върви не гледай ти назад…Върви!  Назад за теб няма нищо, ти върви, върви напред, върви и не гледай ти назад, върви.

  Холоранския войник върви, не спира. Той врага пробива, побеждава и сломява. Върви войниче, ти върви. Войниче ти си холоран, върви, върви напред и не гледай назад. Назад няма има само напред, върви войниче към победа. Холоранския войник не спира, не умира, той върви, той побеждава. Върви войниче ти върви към своите славни дни...“

 - Виждаш ли драги ми Влад.  – поде разговор в каретата си император Кърт Дерин с Влад Смилер.  – Една кратка реч и са готови да обърнат света за мен.

 - Така е, винаги съм се възхищавал на умелите ви ораторски способности. – отговори леко като подмазване Влад Смилер. Вещерът се любуваше на прекрасната канска жълта борова горичка. Определено не беше виждал такъв бор никъде другаде.

 - Този път ще го превземем! – каза замечтано император Дерин, който също се загледа в жълтата борова гора.

 - Мога ли да попитам какво толкова важно крие в Онгалград кана на Белгар? – заби в десетката вещера с този въпрос.

 - Хм… замислено поде отговора императора. – Знаете предполагам, че човечеството се е заселило тук преди малко повече от 6500 години?

 - Да, при обучението ми Антига ми разказа, че вие, императрицата и семейството на кан Крум сте последните безсмъртни от стария свят.

 - Последните, за които знаем но съм сигурен, спомените му от тези дни продължаваха да нахлуват в главата на Кърт.  – Не, даже съм убеден, че тогава сред нас имаше и други, който се криеха беше безспорно. Но безсмъртието ни не е тайна за никой. Но повечето народи едва ли си спомнят огромните космически звездолети, с които пристигнахме, и най-вече технологиите, с които разполагахме тогава.

 - Технологии? – вещера се озадачи. Даже не знаеше, че има такава дума.

 - Да, трудно е за човек от този първобитен свят да разбере какво имам предвид. – Кърт Дерин го погледна и се усмихна.  – На кратко той крие информация за тези технологии,  те за да ти стане ясно са вид изгубено познание, до което искам да се добера. Познание, което ще ни облекчи живота.

 - С това познание ще можем да летим в космоса отново ли? – попита Влад Смилер.

 - Това е най-малкото, което ще можем да правим! – императора отново се замечта загледан в жълтата борова горичка. Но силни викове изведнъж прекъснаха мислите му. Каретата спря. Вещера слезе от каретата и даде знак на император Дерин да стои в нея. След малко се върна.

 - Белгарците са изкопали капани, дванадесет войничета са паднали в първия. – докладва Влад Смилер.

 - Генерал Джарел какво прави по въпроса? – попита императора.

 - Сега е пратил напред група, която да проверява за капани. – вещера се опита да го защити. Но въпреки това императора не беше доволен от загубата на дванадесет войника.

 - А има ли вести от сина ми? – рязко смени темата Кърт Дерин.

 - Още не, последно беше пратил гълъб, че са в централната част на страната и че нямат съпротива от местните. – припомни му вещера.

 - Да, това беше преди три дни. – императора отново се загледа в жълтите борове, красиви и величествени. Тези прекрасни растения, не можеха да виреят другаде, заради особеностите на почвата, а колко прекрасно жълтееха. Но сред жълтите борове се шмугна една сянка. „Но, това е някой съгледвач“-помисли си Кърт, и каза на вещера:

 - Влад, има някой в горичката. – а вещера се премести от другата страна на карета и се загледа. След малко се чуха викове на поразени от стрели войници. От гората обстрелваха спрелите нищо не подозиращи войници. Влад излезе от карета вдигна ръце и произнесе няколко думи на древен вещерски език и невидима преграда взе да спира стрелите. Холораните заеха позиции, като се прикриха с щитовете. Стрелите спряха, а мъжете от каретата видяха как няколко мъже в горичката се изтеглят и бягат навътре. Тези мъже им подсказаха, че нямаше да е лесно да превземат Онгалград, а това бе последна преграда към един модерен и технологичен свят, за който Кърт Дерин си мечтаеше...

***

 Митра седеше на пода в молитвена поза с кръстосани крака и ръце отпуснати върху тях. Очите и бяха затворени, а Янко кръжеше отстрани неспокойно. Митра се усмихна и без да отваря очи каза:

 - Защо не седнеш? Така само ме разсейваш!

 - Ами, не мога да седя в момента, добре де ще легна в един Хамак. – и Янко се опъна на близкия хамак. Митра постоя още малко и се изправи. Янко скочи от хамака.

 - Нещо? – попита той, а тя поклати отрицателно глава и се намърда вътре в хамака при него. Той нежно я гушна и взе да я милва по главицата.

Над тях на палубата Меридияна наблюдаваше холоранския гелеон. Той бързо напредваше, а капитанката мислеше поредната маневра за да му се измъкне. Пред тях се показа малък остров. Меридияна отпи глътка ром и носачи шхуната натам. Острова представляваше голяма скала, без почти никаква растителност. Но около него водите бяха плитки за галеона. Коварна усмивка се появи на изстрадалото ѝ личице. Даде команди на Койчо и на Йовко, които бяха на мачтите, как да завъртят платната и плавно и забавено подкара шхуната в посока към острова, а Мартоломей връзваше или отвързваше дадено въже според ситуацията долу. Но тайно ѝ хвърляше по някой поглед, мислейки си, че тя не забелязва. Но Меридияна го виждаше, защото и тя му хвърляше тайни погледи. Усещаше, че младия и грамаден мъж я харесва. Тя също го харесваше, но не искаше да му разбива сърцето и за сега не предприемаше нищо.

Шхуната взе бавно да навлиза в плитчините покрай скалното островче. Холоранския галеон вече беше на две морски мили от тях. И Меридияна реши да извика Митра. Двамата с Янко дотичаха.

 - Рано ви е да се усамотявате. – каза с насмешка тя. – Викам те защото холораните са близо. Ако можеш пак да ни предпазиш от вещицата! – Митра кимна и се качи на кърмата при нея. Очите и гледаха приближаващия галеон. Отпред на носа на холоранския кораб бе застанала Антига с черната си вещерска роба и полупрозрачен черен шал през лицето. Очите и злобно проблясваха.

 - Те се приближават, защо забавяме? – попита Митра изплашено.

 - Надявам се капитана им да не познава тукашните води, и да заседнат. – отговори и без да я поглежда Меридияна загледана в островчето. Тя много внимателно гледаше скалите около острова, гледаше и към холораните, които вече бяха на малко повече от 600 метра от Ветре. После каза: - Но и ние трябва да внимаваме въпреки, че не сме толкова големи като тях.

От холоранския кораб прелетяха един куп стрели, които за щастие не достигнаха кораба. Меридиана рязко погледна към галеона и извика към момчетата на мачтите:

 - Момчета опънете платната. – и платната на шхуната се опънаха докрай. Марто и Янко отдолу ги завързата, а вятъра ги изду. Шхуната бързо се измъкна от малкото заливче и се насочи към открити води. Митра гледаше към Антига. Очите и на двете се бяха срещнали и се наблюдаваха съсредоточено. Галеона се опита бързо да ги последва. Почна на прави обръщаща маневра, но се чу стържещ звук и кораба спря. Антига се обърна назад да разбере какво става. В главата на Митра отново проехтя мъжки глас със древно заклинание, а обезобразената преди хиляди години вещица се обърна разгневена и размахвайки ръка произнесе древни слова, които образуваха огромен ураган, който се насочи към Ветре. Всички се стъписаха, а гласа в главата на Митра каза отново: „Произнеси го, сегаа!“

И тя застана на левия борд от към урагана и вдигайки ръка произнесе древните слова, които бе чула преди малко и урагана се изпари. Антига не можеше да повярва какво се случва. С кой се бореше тя? Бе усетила мощта на младата вещица, но усети и, че не е подготвена, тогава как? Тя нямаше тези знания. Но как е възможно? Краз трябва да е мъртъв на дъното на морето, само той можеше да предвиди какво би направила. Вещицата слезе от носа на галеона със знак повика метлата си и веднага я възседна. Понесе се над морето и се отправи към напредващата шхуна. Митра без да чака тръгна да произнася първото заклинание, което бе чула. Но гласа отново проговори в нея: „Не, този път ще трябва да ме извадиш от морето с тези прости думи: „О, велики Упир, твоя пръв роб е прикован на дъното на Голямото синьо море, помогни му!“ И Митра без да се замисли извика:

 - О, Велики Упир, твоя пръв роб е прикован на дъното на Голямото синьо море, помогни му! – Митра гледаше как вещицата се приближава, а нищо не се получава. Погледна във водата. Нищо! Повтори думите. Отново нищо! Вещицата вече беше над тях и произнасяше някакво заклинание. От долу Меридияна хвърли един нож по нея, който я разсея, защото трябваше да го избегне. И тя започна отново заклинанието. Митра усети една мокра ръка на рамото си:

 - Прекрасно се справи… всички с почуда видяха появилия се мокър до кости Краз. Ведмага изглеждаше по-блед от преди и. Но протегна ръка и една мълния полетя към Антига. Тя махна с ръка и мълнията изчезна. Но изненада и беше пълна когато видя кой стои на палубата на шхуната. Това беше Краз. Но как? Той и се усмихна и, ѝ изпрати въздушна целувка, която се материализира, като зелено сърчице, което едва не я уцели. Тя със злоба го избегна. Накрая успя да довърши заклинанието си, като вдигна огромна вълна към шхуната. Но Краз и се изсмя с думите:

 - Антига, вече забравяш на тия години, аз съм ведмаг и владея  стихиите! – след тези думи той просто щракна с пръсти и водата се разнесе безопасно в морето.  – Днес ти е време за почивка скъпа моя. – каза Краз и си пое силно дъх и после издуха силен ураганен вятър към вещицата, която загуби равновесие на метлата но не падна просто хаотично се отдалечи с вятъра. Краз се бе завърнал с пълния си блясък, но веднага след като прогони вещицата се строполи на палубата. Кожата му бе почнала да пуши от слънцето. Митра го докосна да види пулса му. Но чу гласът му немощен:

 - Аз по принцип нямам пулс Митра. Имам нужда от кръв…

Койчо се надвеси над Краз видя бледия му мокър и много изтощен вид.

 - Да го вкараме при пленниците? – попита Койчо другите.

Меридияна донесе един чаршаф и го покри, да го предпази от слънчевите лъчи.

 - То само дето пленници не сме обезкървявали още.  – каза с насмешка Мартоломей.

 - Знам, че е неморално, но говорим за Краз. – подкрепи го Митра, която се изправи. Янко застана до нея и също даде знак на съгласие.

 - Искам само да отбележа, намеси се Меридияна. – Ако сте във война с холоранската империя това ще се води за военно престъпление. Но иначе съм „ЗА“ тези смотльовци ми превзеха корабчето и си го заслужават. Някой виждал ли е бутилка ром на паубата?

 - Йовко? – Койчо погледна нагоре към едната мачта, от където с интерес гледаше без да се намесва до сега Йовко.

 - Знаете че не го харесвам, но му дължим всичко до тук. Така че… съм „ЗА“! – извика съгласието си Йовко от високото. Койчо погледна въпросително Марто, той направи най-моралната си физиономия, след което се усмихна и му помогна да го вдигнат. Въпреки огромния си ръст Краз не тежеше особено много. Двамата го вкараха в трюма, където бяха оцелелите холорански войници и моряци, а червените очи на Краз светнаха жадно в тъмнината…

***

  Михаил Велчев живееше в малка каменна едноетажна къщурка сред войнишките казарми. Не беше много суетен човек. Къщичката имаше две стаи, в които от таваните висяха всякакви билки и растения, с които правеше билкови отвари. По стените имаше препарирани животни. Беше изкусен лечител, знаеше лек за почти всяка позната болест. Михаил вече бе разбрал кой магьосник придружава императора. Във вещерските среди го хвалеха като изключително спокоен и премислящ. За разлика от Антига, с която очакваше да се съревновава, която е много импулсивна но пък е два пъти по-могъща. Стария вещер седеше на огромното си бюро отворил странна вехта книга. На огъня над огнището бе закачил едно менче с вода и билки. Водата завря, той отмести поглед от книгата взе една тояга и с нея откачи менчето от положението му над огъня и го закачи по-високо, където ще може да се запази топло. После се върна при книгата. Страниците, които четеше бяха с древни символи и букви, но на едната страница бе нарисувана крепост. Той внимателно изчиташе всяка буква, и после мислено го преобразяваше в заклинание. Представяше си какво ще се получи. След което придърпа малка дървена къщичка от бюрото си, използваше я да тренираше дадено заклинание. Произнесе заклинанието, но нещо не се получи много добре, защото къщичката пламна. Бързо я изгаси със заклинание. И я запрати в огъня. Отвори бюрото си и взе друга къщичка от там и опита отново. Около къщичката всичко пламна, но тя беше здрава. Щракна с пръст и огънчетата полетяха в различни посоки. Михаил взе да ги насочва с пръсти от далече, все едно бяха вързани и той ги напътстваше. След миг ги събра в един пламък. Махна с ръка и обединения пламък се насочи към огнището след миг се сля с огъня там...

***

В трюма беше тъмно. Койчо отвърза холоранските войници. Даде на всеки по меч и бързо изтичаха заедно с Марто по стълбите нагоре. Затвориха вратата. Краз бе легнал на пода, немощен но надуши плячката. Холоранските войници и моряци не разбраха какво се случва.

 - Ей, защо ни въоръжихте? – извика един от тях.

 - Какво ста..ва? – опита да извика друг но вече бе захапан от Краз, който бързо го изцеди. Очите на ведмага просветнаха в червено и за миг трюма се освети в червена светлина. Първия обадил се холорански войник огледа сънародниците си изплашено. После червена светлина изгасна. В края на помещението просветнаха две очи и един от другарите му падна с писък. Друг до него размаха меч във въздуха. Той също опита на размаха меча но усети, че по шията му лъха хлад. После почна да става топло и приятно. В трюма стана светло и той видя всички негови приятели да лежат с кървави рани на вратовете, само един стоеше в края и размахваше меч в нищото.  Краката му се отпуснаха, а светлината ставаше все по-силна и все по-бяла, той се почувства слаб и немощен, но когато се озова във самата светлина. Там вече нямаше болка, нямаше страх, нямаше жажда и глад…само покой един безкраен покой. Краз пусна на пода и него. Загледа се в последната си жертва. Мислеше си дали да го остави? Ако го остави ще им е в тежест, а пък и кога пак ще има такъв пир? Без много да му мисли захапа и неговия врат. С него приключи бързо…

***

Облаците на небето скриваха октомврийското слънце, което се опитваше да залезе. Онгалград величествен и красив стоеше пред яхналия прекрасния си бял кон генерал Петър Джарел. Той стоеше на хълма пред самия столичен град и го съблюдаваше. Красота и блясъка му бледнееха пред желанието на император Кърт Дерин да влезе като победител в града. Той застана до генерала, бе дошъл тихомълком и думите му даже стреснаха Петър Джарел:

 - Е генерале, ще влезем ли в тази крепост? - генерал Джарел за малко да падне от коня, но се удържа. Не очакваше появата на императора.

 - Това е моята мечта ваше величество - каза след като слезе от Коня в знак на уважение. - Смятам да направим лагера срещу портите на онази поляна. - посочи с дясната ръка желаната позиция.

 - Действайте генерале. - императора се придвижи покрай войската към каретата си, а войниците гледаха с възторг своя предводител, който им помаха величествено преди да се качи в каретата. Генерал Джарел се усмихна качвайки се на коня си. Той не стигнал пред портите на Онгалград, мечтата му да го превземе бе все по-близо. Той беше най-добър в превземането на крепости, но тази крепост дали можеше да бъде превзета..?

​​​​​​​Следва...