ПРОФЕСОРЪТ
Момчил посрещна поредната визитация с безразличие. Вече не хранеше надежда, че ще го излекуват. Докторът спря до леглото му и го изгледа така, сякаш го виждаше за пръв път. Той опипа с пръсти болното място на измършавялото му тяло и каза:
- Днес ще дойде професор от София да те прегледа - у нас той е най-добрият специалист. Ние не успяхме, но за него няма да е проблем да те вдигне на крака, бай Момчиле. Горе главата!
- Ще се вдигна аз, на оня свят. Тя моята се видя.
- Да не чувам такива приказки. Ето ти хапчетата и кураж. Заболи ли те много, гълтай по едно.
Лекарят и медицинската сестра излязоха. Момчил си рече: "Не отива на добре работата, щом професор от София са повикали. Тъй ще е то. Нали затова върви, върви човек, все някой ден за да достигне края. Ще да е от лошите болести моята, иначе нямаше да викат най-добрия специалист."
И подтисканите от месеци страхове и съмнения се отприщиха отново. Въртя се дълго в леглото и въздиша. От плувналите му в сълзи очи се ронеха сълзи ...