ПРОФЕСОРЪТ

   Момчил посрещна поредната визитация с безразличие. Вече не хранеше надежда, че ще го излекуват. Докторът спря до леглото му и го изгледа така, сякаш го виждаше за пръв път. Той опипа с пръсти болното място на измършавялото му тяло и каза:

   - Днес ще дойде професор от София да те прегледа - у нас той е най-добрият специалист. Ние не успяхме, но за него няма да е проблем да те вдигне на крака, бай Момчиле. Горе главата!

   - Ще се вдигна аз, на оня свят. Тя моята се видя.

   - Да не чувам такива приказки. Ето ти хапчетата и кураж. Заболи ли те много, гълтай по едно.

   Лекарят и медицинската сестра излязоха. Момчил си рече: "Не отива на добре работата, щом професор от София са повикали. Тъй ще е то. Нали затова върви, върви човек, все някой ден за да достигне края. Ще да е от лошите болести моята, иначе нямаше да викат най-добрия специалист."

   И подтисканите от месеци страхове и съмнения се отприщиха отново. Въртя се дълго в леглото и въздиша. От плувналите му в сълзи очи се ронеха сълзи и мокреха възглавницата. Докато влагата в ъгълчетата им пресъхна. Изведнъж Момчил се почувства безплътен, олекнал, глух и сляп за всичко наоколо. И колко време плува в безпаметността си не можеше, а и не искаше да знае. Сякаш в просъница видя медицинската сестра да влиза и поставя инжекция на пациента в съседното легло, но дали е било наистина, не можеше да каже със сигурност.

   От прозореца полъхна хлад. Обърна очи натам. Полюшвани от лекия ветрец, брезите вън се къпеха в синевата на небето и шумоляха с листа. Бавно идеше лятото тази година. С мъка търкаляше по хармана на небето пухести, бели облаци, с усилие ги накълбваше на височина, силеше ги да натежат и потъмнеят в дъждоносен благодат над зажаднялата земя.

   Болката отново го сви, сякаш  хвърли с лопата жарава в плътта му и го накара да прижуми. Угасна светлината на деня, помръкна синевата на небето и секна песента на птиците в клоните на младите брези. В ушите забуча глух и болезнен тътен. Треперещите му пръсти затърсиха припряно разпилените по шкафчето хапчета. От гърлото му се откъсна стон. Спящият в съседното легло болен се събуди.

   - Момчиле, зле ли ти е? Да повикам доктора, а?

   - Недей, ще мине.

   Беше хванал малкото хапче в едрите си възлести пръсти и докато го поднасяше към пресъхналите си устни, внимаваше да не го изпусне. Сложи го навътре на езика и се насили да го глътне, но то бе залепнало здраво, трудно го прекара без вода. Доста време се въртя и мачка с юмруци възглавницата, стиска зъби от болка. Най-после хапчето подейства, отпусна го и се унесе в дрямка. Проспа дори обяда.

   Събуди се от нахлулите в стаята хора в бели престилки. Момчил се досети, че вероятно професорът иде да го прегледа. Медицинските сестри и лекарите му даваха път да мине напред. Професорът се оказа млад човек. Държеше ръцете си небрежно пъхнати в джобовете на снежнобялата престилка, безупречно изгладена. До него стоеше лекуващият лекар. Очите на пациента спряха в тревожно очакване в лицето на големия специалист. Гледаха се безмълвно очи в очи. Нещо трепна в душата на болния. Някак познато му се стори лицето на професора, дори близко - особено сцепената на две брадичка. Къде го беше виждал? Не можеше да си спомни. Професорът се усмихна ободряващо. Усмивката му го пронизваше цял. Откъде му е познато това изразително лице? Едновременно близко и далечно му се струваше то. "Толкова млад и вече професор! Най-добрият специалист в страната! Вероятно съм го виждал по телевизията" - заключи болният.

   - Чичо Момчиле, не ме ли позна? - усмихваше се професорът.

   - Едва когато прозвуча и гласът, възрастният мъж трепна: Драгостин! Той е! Същият силен поглед. Възмъжал и понаедрял с годините. Същите трапчинки на бузите и къдравата кестенява коса, в която сега проблясват сребърни нишки."

   - Тинчо, ти ли си? - засия лицето на болния, раздвижи се ветрилото от бръчки край очите.

   - Аз съм, чичо Момчиле, аз. Забравихме се с тебе, хей. Откога не сме се виждали? Цяла вечност.

   - Ами от много години. Станал си голям мъж, не мога да те позная.

   С това мое учене, специализации, дисертации - родителите си забравих.

   - Значи ти си бил този най-добър специалист в страната? Откога ми обещават, че ще дойдеш да ме прегледаш. Ето на, дочаках те. Виж ме на кой хал съм. Останало ли е нещо от мене, дето може да се закърпи?

   - Ех, чичо Момчиле, тук ли трябваше да се срещнем? Прости ми, че не намерих време да ти се обадя. Ако знаеш колко пъти съм си мечтал да ме поведеш както някога, в детството, за риба на "Кривия вир"? Все не ми оставаше време. Значи ти нещо си я закъсал? И да не ми се обадиш досега? Бива ли такова нещо? Аз тебе за втори баща те имам. Добре, че татко ми писа, иначе така и нямаше да разбера, че си болен

   - Виках си, то само му е до мене на Тинчо - при него все големци ходят, къде време и за мене.

   - Я стига приказки, ами вдигни пижамата да те прегледам.

   Пръстите му първо внимателно погалиха болното, после натиснаха, забиха се като шишове в раната. Кръгове се появиха пред очите на Момчил и той изстена.

   Професорът се запозна с резултатите от изследванията, проучи внимателно историята на заболяването и мълчаливо поклати глава. Осведоми се от лекуващия за прилаганото лечение. Момчил опитваше да проникне отвъд завесата на мълчанието му, но напразно, Драгостин отлично се владееше и прикриваше впечатленията си. Накрая размениха няколко термина на латински с лекуващия лекар и подаде на Момчил ръка, като каза:

   - Няма да е лесно да победим болестта, обаче ще се борим, нали?

   - Ще се борим - кимна възрастният мъж.

   Когато професорът излезе вън, там завари баща си.

   - Как е? Има ли надежда?

   - Късно ми се обади, татко. Трябвало е по-рано. Все пак, да се надяваме, всичко става. Ще видим.

   А Момчил лежеше в омачканото легло и стискаше зъби, нали обеща, че ще се бори. Болката го притискаше. Въпреки нея, мисълта му нагази назад във времето.

   Беше началото на лятото, както сега. Момчил се беше качил на вишната да набере плодове. Презряваха вишните и капеха в избуялата трева. Един кос се совна в клоните и крилете му изпърхаха над главата на човека. Не помръдна, за да не го изплаши. Косът изцвърча, заби остър клюн в кървавочервената плът на вишните. Капчици сок изпръскаха лицето на мъжа, но той не трепна, остави птицата да се опива от сладостта им. В този миг дочу хлипане. В съседната градина някой плачеше. Придърпа с ръка клончето, което переше листа пред очите му и пречеше да види какво става. Косът мигом се стрелна между клоните и изплашеният му цвъртеж заглъхна някъде далече в дола, извън селото.

   Плачеше Тинчо, момчето на съседите. Момчил откъсна шепа вишни и скочи на земята. Детето дори не забеляза появата му, наложи се да му подвикне. Едва тогава, като разбра, че го гледат, то спря да лее сълзи, изтри с юмруци зачервените си очи. Момчил му подаде вишните. Като ги изяде и се поуспокои, го попита:

   - Какво се е случило?

   - Тя, моята, не е за разправяне.

   - Кажи де, какво има? Може пък да ти помогна.

   - Баща ми не ме пуска да уча. Вуйчо му е внушил, че от учене няма полза. Щял да ме направи като него, бизнесмен и нямало никакъв смисъл да ходя да троша пари по градовете.

   - Я виж ти какво са наумили - поклати глава Момчил и се отдалечи замислен.

   Като срещна на другия ден бащата, рече му:

   - Да пратиш момчето да учи, чу ли?

   - Ти не се меси. Аз съм му баща и най-добре знам кое е добро и кое не за него.

   Тръгна си разочарован. Още същата нощ отиде и почука на прозореца на съседа си. Крилото се отвори и оттам се подаде рошава глава.

   - Кой? Какво има? - попита сънен глас.

   - Аз съм, Момчил. Да пуснеш момчето да учи, не се инати. Има време и за работа. Нека се изучи, после да става какъвто ще. Знам, че има мерак по книгите, пусни го.

   - Нямам пари, бе комшо, на зор съм.

   - Аз ще ти дам.

   - Щ видим - не отстъпва бащата и затваря прозореца.

   И така всяка нощ. "Сляп ли съм аз, че да не видя, че момчето ми го тегли науката!? Други ли трябва да ми го казват? - пита се в тъмното бащата. - Чуждият човек се загрижил, всяка нощ не спи, идва да ме уговаря, пък аз… Ще взема да го изпратя в града, щом и пари Момчил е съгласен да даде. Защо пък да не го изпратя? Драгостин препира, много му се иска."

   - Добре де, ще замине - отговаря следващата вечер. - Върви спи сега, сред нощ е.

   - Обещаваш ли?

   - Обещавам.

   - Ето ти парите тогава, дето казах, че ще ти дам, за да учи синът ти - отвръща тъмният силует отдолу и на перваза на прозореца ляга тежката му длан с надиплената пачка с банкноти. - Ако не стигат, още ще събера.

   Бащата ги брои. Съседската вратичка хлопва, чува глъхнещи стъпки. Преди да се стопят подвиква:

   - Хей, Момчиле, много са! Не мога ти ги върна, бе човек!

   - Не ги връщай - и вратата го поглъща, няма го силуетът, не се чуват стъпките.

   Бащата клати учудено глава в мрака, в ръцете му тежат парите.

   На другия ден двамата изпращат Драгостин на автобусната спирка.

   "Виж го ти него! Професор! Дето мине, път му правят!" - намира сили в болката си да се усмихне болният.

   Най-после хапчетата подействат, унасят го, заспива.

   След няколко дни състоянието му силно се влошава. Болката е неукротима. Професорът е до леглото му, отложил е всичките си ангажименти. Момчил идва за миг в съзнание. Драгостин го гали по бузата и пита:

   - Много ли те боли?

   - Много. Не се търпи.

   - Стискай зъби. Аз ще ти помогна, ще те излекувам - лъже го в очите.

   Болният долавя в погледа му лъжата и иронично се усмихва. Уморен е. Не му се живее да се мъчи. Проговаря със сподавен глас:

   - Моля ти се, помогни! Виждаш на кой хал съм. Няма никаква надежда. Не мога повече да се съпротивлявам, не издържам. Моля те, направи края ми кратък и по-лек.

   Ръката му напипва неговата. Професорът не отговаря нищо, само разбиращо кимва и очите му се изпълват със сълзи. При следващия пристъп на болката той пълни спринцовката до горе със серум и му бие последната инжекция. Изтерзаното тяло на болния мигом се успокоява и притихва.