Вървях по пътя към болницата, с голяма тежест в сърцето си. Бях достатъчно голяма, за да приема факта, че ще остана сам-самичка. Но може ли човек да приеме загубата за нещо естествено? Особено когато става въпрос за единствения близък, който му е останал в живота. Преди пет години загубих баща си в катастрофа, при странни за мен обстоятелства. Беше предприел пътуване до Щатите, без да разкрие истинската причина.
Днес трябваше да проведа доста сериозен разговор с майка ми, която дълги години се бореше с чумата на двадесети век. Което ме водеше до мисълта, че се беше предала. Страхувах се за нея. Всеки ден ставаше по-мъчителен от предишния. Болката я убиваше. Нежната ù красота увяхваше като цвете със всеки изминал час. Не разбирах. Нещо се беше променило във нея. Сякаш искаше да извади от себе си някакъв товар, който дълги години носеше в гърдите си. Чувствах, че това, което щеше да сподели, може би, ще се превърне в моя товар, който едва ли би ми било приятно да нося.
Продължих пътя си ...