Денят беше много студен. Снегът се сипеше на кристалчета от покрива на сайванта[1], а течението го вкарваше вътре и засипваше бялата брада на дядо Хаджия. Старият турчин се бе подпрял на пармаклъка[2], а погледът му шареше далеч, в синевата над джамията на Султан Селим, в Одрин. На запад се белееше Сакар планина със своята Дервиш могила, на изток – Казълджик баир[3], също в бяло. Бяла беше и Саркая[4]. Страхотна бяла тишина.Чуваха се само звънките гласчета на пързалящите се на „лъзганицата“[5] деца – турчета, българчета и циганчета. Шейните им летяха надолу към Кьойдере[6], а врявата им огласяше цялата махала
На север; по пътя откъм Казълагач[7], Араплия[8], Монгофлия[9], в посока Урумбеглия[10], за Одрин; се движеха бавно, бавно биволски и волски коля̀, натоварени с деца и жени. Мъжете вървяха напред с дървени лопати
(същите, с които лятоска, по време на вършитба обръщаха зърното на хармана) и разчистваха големите преспи. Това бяха турци от Айтоско и Карнобатско, които бягаха от война ...