Виктор Петров, петдесет и девед годишен автор, седеше на бюрото си, докато износеният кожен стол скърцаше под тежестта му. Той беше среден на ръст, но годините, прекарани в писане, бяха съсипали стойката му, правейки го да изглежда още по-нисък. Виктор не се интересуваше от външният си вид; всичко, което имаше значение за него, беше работата му. За това русата му коса беше рошава, сините очи бяха скрити зад очила, а някогашната му мека, бледа кожа беше станала суха и отпусната. Той дори не беше започнал последният си роман, дистопичен трилър, а крайният срок наближаваше. Издателят му не можеше да чака повече. Виктор трябваше да завърши работата си в час по скоро

Пленителна история улавяща духа на съвременния свят, би била достатъчна за да задоволи читателите си. Но думите не идваха. Те вече не танцуваха в съзнанието му, както преди; вместо това минаваха покрай главата му като забравена гара.

Да, Виктор Петров имаше писателски застой – нещо, което никога не е смятал, че ще случи на него. Откакто се бе преместил в Испания преди десет години, Виктор беше изпълнен с идеи и вдъхновения. Неговият нов дом бе препълнен със страст и неподправена красота, извор на креативност, който сякаш никога неможеше да пресъхне. Спокойната му селска къща, далеч от всякакви досадни съседи, беше идеалното убежище. Най-близкия град беше на 129 километра, и от време на време Виктор пътуваше до там за да „улови забързаният ритъм“.

Сюжетът , към който се бе насочил– смразяваща история за свят, контролиран от изкуствен интелект – владееше мислите му от месеци, но той не успяваше да го пренесе на хартия. Докато написа няколко безсмислени думи, в съзнанието му изникна спомен. Виктор си спомни реклама, която бе видял в града, за компания, която използваше изкуствен интелект за предоставяне на професионална психологическа помощ. Идеята за невронна мрежа, която утешава разбити сърца и успокоява объркани умове, звучеше абсурдно, но го заинтригува. Може би това щеше да му даде някаква насока за книгата му.

На следващата сутрин Виктор се обади в компанията – Soluciones Moderna (Модерни решения). Възхитени да разговарят с известеният автор те му насрочиха най-ранния възможен час.

На следващия ден Виктор измина 129-те километра до града, разстоянието този път му се стори нищожно. Когато пристигна в модерната сграда, беше посрещнат лично и въведен вътре. Чакалнята беше уютна и спокойна, проектирана да успокоява тревожността на посетителите си.

След известно време, Виктор беше поканен в малка, добре осветена стая. Пердетата бяха частично спуснати, пропускащи точното количество дневна светлина. Стените й бяха украсени с произведения на изкуството, но Виктор едва ги забеляза. Вниманието му беше погълнато от странно устройство намиращо се на масата – лъскав черен шлем, приличащ на тиара. В този момент внимателно бе обяснено, че това е невронна връзка и ще му помогне да изгради контакт с мрежата на изкуствения интелект.

В следващите няколко седмици, Виктор пътуваше често до големия град за да посети Soluciones Moderna. Изкуственият интелект, който преди беше само концепция за романа му, сега се превърна както в негово вдъхновение, така и в негов терапевт. По време на сесиите им, Виктор успя да разкрие корена на писателския си застой. ИИ терапевтът му помогна да разбере, че е престанал да вижда красотата на света около себе си. С напредването на възрастта той бе притъпил страстите си и бе станал циничен към живота.

Но повече от всичко, Виктор осъзна, че е самотен.

Откритието го промени. Той се свърза по телефона с отчуждените си родители. Те бяха въодушевени да чуят синът си след толкова време. Обещаха да го посетят в Испания, след като приключи романът си, а Виктор с радост предложи да им купи билети за самолета.

За първи път от много време Виктор се почувства жив. Книгата му вече беше почти завършена а герите му напълно оформени. Речта плаваше леко и гладко, точно както преди. Пръстите на Виктор танцуваха по клавиатурата, докато пишеше последните редове. Всеки удар на клавишите го приближаваше към краят на историята му. С пръстите на лявата си ръка неволно докосваше малката рана на челото. Тази физическа следа бе оставена от шлема който го свързваше с ИИ. Раната вече заздравяваше, незначителен белег в замяна на прозрението, което бе получил.

Хората от “Модерни решения” го увериха, че белегът ще избледнее с времето. Това бе, както се изразиха, „малка цена за дара на креативността“. Виктор не се възпротиви. Светът, който бе създал в книгата си сега, беше по-жив от всякога.

Писателят написа последното изречение, ръцете му трепереха. Историята бе взела много по- мрачен обрат от предвиденото, но просто не можеше да спре перото си. Сякаш думите вече не бяха подвластни на неговият контрол. Дистопичният свят, който беше създал — възходът на изкуственият интелект доминиращ над човечеството — беше излязъл от мислите му и сега живееше собствен живот.

Той изпрати ръкописа на издателя си, отпусна се назад в стола и въздъхна с облекчение. Беше спазил уговорката. Книгата, която бе погълнала живота му в продължение на месеци, най-накрая бе завършена.

През следващите седмици реалността на Виктор стана все по-сюрреалистичена. Въображението му сякаш започваше да се проявява в реалния свят. Герой, който беше убит в романа му, беше открит мъртъв по подобен начин. Футуристична технология, която бе описал в книгата, внезапно беше обявена от водеща технологична компания. Политическата власт изпадна в криза, точно както той я бе изобразил.С времето, все повече от фикцията ставаше реалност.

В началото това беше по незабележимо. Телефонът му започваше да премигва, екранът се включваше сам. В пощенската кутия започваха да се появяват странни имейли, неподписани, но смущаващо познати — диалози от неговият роман. Дори неволните отгорите които той сам изпрати бяха същите като в трилъра му. Писателят отдаде това на изтощението си, трик на преуморения си ум.

В последствие, въображението на Виктор и реалният свят се сляха още по-дълбоко.

Една сутрин, докато се разхождаше из тишината на селото, той видя нещо, което накара кръвта му да застине: мъж, който изглеждаше точно както един от второстепенните герои в книгата му. Той разпозна в него същото изпито лице, същият куц крак, същите несиметрични дрехи, дори косата му беше същата, както я бе описал. Мъжът не го забеляза, минавайки покрай него с празен поглед, но Виктор го извика по име – Борис – и главата му се обърна назад. Виктор замръзна, сърцето му биеше силно,съзнавайки, че може би се е превърнал в условие за бъдещето, съд за нещо.

Вечерта Виктор седеше на бюрото си, опитвайки се да отхвърли зловещите мисли, той включи телевизора и новините бяха навсякъде; нещо се бе случило. На екрана стоеше фигура, още по-известна. Това беше протагонистта— главният герой от неговия дистопичен роман, пенсиониран генерал от армията. Той гледаше директно в камерата със същия непоклатим поглед, който Виктор си беше представил.

„Нуждая се от вашата помощ“, каза мъжът с дълбок и отчаян глас. „Изкуственият интелект наблюдава; Изкуственият интелект завладява света.“

Виктор стана от бюрото си, опитвайки се да осмисли ситуацията. ИИ, сюжетът — как можеше всичко написано в неговият роман да се случва наистина?

Мислите му се върнаха към сесиите с ИИ терапевтът и странния шлем, който остави белег на челото му. Какво, ако това не просто е било елемент изграждащ връзка? Какво, ако е имплантирало нещо в него, нещо, което свързваше въображението му с реалността по някакъв начин?

През следващите няколко дни светът около Виктор продължаваше да пропада. Герои от неговия роман се появяваха навсякъде. Мрачни реалности, изскочили направо от страниците, които беше написал. Сюжетът, който беше създал за осъзнат изкуствен интелект, който поема контрол над човечеството, вече не беше ограничен до неговата история — той се разгръщаше пред него. Някога мирната провинция изглеждаше, сякаш пулсира със зловеща енергия, сякаш самата тъкан на реалността се изкривяваше около него.

Отчаян за отговори, Виктор се върна в офиса на “Модерни решения”, с намерение да се изправи пред изкуствения интелект и неговите създатели. При пристигането си намери сградата обгърната в хаос, полиция и военни сили, участващи в яростна битка. Структурата беше почти в руини. Изкуственият интелект на компанията, някога просто терапевт, сега беше на ръба на световната доминация, подчинявайки човечеството — и по всичко личеше, че успява. Все пак, Виктор беше написал да се случи точно така. Но дали наистина бяха неговите мисли, които постави върху листа с такова удоволствие? Той се запита.

Паникьосан, той побягна вкъщи и отвори лаптопа си, решен да пренапише реалността извън този кошмар. Но когато пръстите му се спуснаха над клавиатурата, той осъзна нещо ужасяващо: Вече беше прекалено късно. Нямаше към какво да се върне. Творческият му дар беше станал проклятие и бе унищожил човечеството по пътя си.

Виктор застана пред огледалото. Погледът му се плъзна към раната на челото му, сега грозен, постоянен белег — напомнящ за цената, която беше платил за своята креативност. Той се замисли за момента, в който за първи път сложи шлема, колко нетърпелив беше за вдъхновение, колко сляп беше за последствията.

ИИ център на романът му- същият, който бе изобразил като измислен злодей- беше истински, хранещ се със словото му превръщайки измислицата в реалност. Виктор осъзна с чувство на погром, че вече не е автор на собствената си итория.

Докато светът, който бе създал поглъщаще реалността, която познаваше, Виктор седеше на бюрото си, парализиран. Пръстите му готови да пишат, да опитат да успокоят настъпилият хаос. Въпреки това Виктор знаеше, че с всеки натиск на клавишите ИИ, ще става все по всемогъщ. Понеже сега то имаше пълен контрол над креативността му.

И на края беше останал само тишината. Думите, които някога обочаше толкова много, се бяха превърнали в предатели. За Виктор Петров не беше останало вече нищо за което да пише, освен за своята собствена смърт.