- Казвам Ви, г-н следовател, не аз убих жена си! Не бях аз - повтаряше отчаяно слабичкият мъж с черна рошава коса и очила толкова големи, че го правеха да прилича на насекомо. Седнал на металния стол, той постоянно се оглеждаше и потръпваше ту с единия, ту с другия клепач, докато чоплеше ноктите на ръцете си и се оглеждаше неспокойно като заек, преследван от ловец. Това не изглеждаше толкова биещо на очи отстрани, понеже следователят Албърт Ричардс и потръпващото насекомоподно човече на име Роджър Слейтър се намираха в общата стая на болницата за душевноболни „Свети Андрю” в град Салмън. Общата стая бе широко покрито със стар и прашен килим помещение, с орехови маси и железни столове, които бяха такива с идеята, че ще са твърде тежки, за да могат да бъдат хвърлени към някой прозорец или персонала от развилнял се пациент. За следовател Ричардс на пръв поглед всички пациенти в помещението бяха като Роджър Слейтър. Едни говореха на някой, който само те бяха способни да видят, други обикаляха правоъгълната стая с празни изцъклени очи като роботи натъпкани с успокоителни, а трети тихо играеха дама и се лигавеха в скутовете си като големи и сбръчкани деца. По всичко те си приличаха със Слейтър, освен по едно. Oчите! Докато на другите очите бяха празни, неинтересуващи се от заобикалящата ги реалност и каращи ги да изглеждат като бавноразвиващите се братовчеди на Робокоп, то очите на Слейтър бяха големи, постоянно оглеждащи по незнайна причина вентилационните отвори, контактите, прозорците и хората. Зениците бяха разширени и ужасът се въртеше в тях така, както мръсотията се върти с водната вихрушка, докато  се оттича в канала.

Мършавият пациент продължаваше да повтаря думите „Не бях аз!” като мантра на тибетски монах, докато на следователят не му писна и не каза с въздишка:

–Вижте, господин Слейтър, аз съм тук, за да мога да разкрия това убийство и ако е възможно, да дам някаква утеха на близките на жена Ви. Всички доказателства сочат към вас - бръснарското ножче, което беше намерено на пода в спалнята ви, окървавената Ви риза и Ваши отпечатъци навсякъде в стаята, също така следи от борба и синините по гърлото Ви оставени от жена Ви, докато тя се е опитвала да Ви надвие и да спечели живота си, който Вие безмилостно сте отнели. Освен ако не ми предложите солидни доказателства, които да ме насочат към някой друг и с които съдът да Ви оправдае, предлагам да не ми губите времето с непрестанни брътвежи. Слейтър застина за около половин минута, очите му изгубиха заешкия си вид и започнаха внимателно да преценяват полицая. Накрая пациентът наруши мълчаливото взаимно изучаване между двамата и каза:

- Добре тогава, ще Ви разкажа всичко, както се случи, но ви предупреждавам, че с  този си разказ ще Ви въведа в дълбините на ужаса и мистичното. Също така ще Ви помоля да не ме прекъсвате, докато разказвам.

- Добре!   - отвърна следователят, който окончателно се убеди, че човекът срещу него е загубил ума си.

- И още едно нещо! - рече Слейтър, като впери погледа си в следователя, този път зениците му се бяха смалили до размера на оризови зърна  -  Искам да бъда затворен в затвор с максимална сигурност за нещата, които съм направил в миналото и които ще Ви призная след минути.

Следователят кимна утвърдително и запита:

– Защо искате да идете в затвора, тук не ви ли е по-добре?

Заешкият страх отново се върна в очите на душевноболния и той с разтреперан глас каза само:  

- Аз не съм луд, пък  и тук не е безопасно!

След което се отпусна на стола и започна да разказва с пресипнал от страх и мъка глас историята си.

- Г-н Ричардс, всичко започна преди месец когато получих бележка от Клийтъс Фъргюсън, в която пишеше, че е в града и това ме стъписа.

- Защо ще ви стъписа една проста бележка от ваш познат? - запита озадачено полицаят.

- Ами виждате ли, г-н следовател - отвърна пациентът,  като очите му проблеснаха за миг - проблемът е в това, че Клийтъс Фъргюсун бе мъртъв от 19 години. Още помня как забих онзи пикел в лицето му и как се разцепи грозната му муцуна все едно беше зряла диня.

Следователят отвори уста от изумление като си мислеше - ако човекът срещу него наистина казва истината, то самопризнанията му ще помогнат да излети в кариерата, разрешавайки две убийства.

- Дали ще получа доживотен затвор за това, Албърт? - запита лудият с надежда в очите.  

- Мисля, че можем да те вкараме на топло за дълго време Слейтър - отвърна полицаят с лека усмивка.

- Чудесно! - възкликна пациентът - Тогава ще продължа с показанията си. Намерих бележката на прага на къщата ми докато излизах една сутрин за работа. Целият ден мислите ми се въртяха около проклетия Клийтъс. Накрая реших, че това трябва да е някаква шега и захвърлих бележката, не казах нищо на жена ми, която не знаеше какъв съм бил преди да я срещна.

- И какъв бяхте г-н Слейтър?- запита следователят, като писалката му леко стържеше по отворения малък бележник на масата.

- Бях престъпник, и то умел. Аз и Клийтъс ограбвахме автомобили, превозващи пари на банките. Всичко вървеше добре, докато не дойде онази зима на 96 година.

Разбрах, че Клийтъс си присвояваше пари от моите дялове от няколко месеца и реших да действам по въпроса. Решението ми да го премахна бе подсилено и от това, че исках да скъсам връзките с престъпния свят и да си намеря свястна работа, за да мога да живея спокойно с Лизи - жена ми. Затова го подмамих в една гора покрай Минесота под претекст, че трябва да му представя някои планове за бъдещето ни. След като дойде и побъбрихме малко, реших да пристъпя към действие, затова внимателно извадих пикела, който криех под якето си, докато той беше с гръб и пикаеше и в момента, в който се обърна, го забих в лицето му. Не мисля, че изпита повече болка отколкото беше необходимо, г-н следовател, защото даже не извика при удара, само леко потръпна и се строполи върху изпъстрения с кръв сняг.

Ако имате някакви морални поуки, г-н следовател, Ви съветвам да ги запазите за себе си, защото Клийтъс бе отвратително човешко същество. През времето, когато не обираше инкасо автомобили, обичаше да бие проститутки и да пали магазини. Мисля, че направих на света услуга като го оставих в онази гора. Тялото изгорих с изключение на дясната му ръка, която не знам защо бях отрязал и заровил в близкото индианско гробище, имаше голям златен пръстен на средния пръст гравиран с два пресичащи се чука. Взех и неговите, и моите пари и дойдох тук в Салмън с жена ми, където отворих магазин за цигари както знаете и водих 19 години щастлив живот, докато не дойде бележката.

Няколко дни след първата бележка получих втора, на която с разкривен доста нечетлив като първият почерк пишеше „Ще си платиш!”. Започнах да се плаша, сърцето ми прескачаше всеки път, когато свивах зад някой ъгъл или само от свиренето на вятъра. Реших, че едно куче ще бъде идеалната защита и беше така… докато не го намерих в задния двор легнало в локва кръв с прерязано гърло. Купих второ куче и още на следващия ден го намерих удушено, този път вътре в къщата. От този момент нататък не можах да мигна, денонощно седях в хола с един пистолет „Глок” от дясната ми страна, чакайки мистериозния човек, извършил тези деяния да се покаже. Но през дните, в които стоях на стража никой друг не навести мен и жена ми. Свалих гарда и си позволих да поема солидна доза сън, легнах си направо с ризата и обувките. И в онази съдбоносна нощ се случи. Събудих се от чудовищното драскане в стените, нещо се движеше в самите основи на къщата господин Ричардс. И изведнъж видях най-отвратителната гледка, която човек би могъл да види на този свят. Една ръка спокойно се изкачваше към мен и жена ми като се захващаше за чаршафите. На лунната светлина я огледах добре, беше останала само частта от китката надолу, повечето нокти бяха паднали, а тези които бяха на мястото си имаха зеленикав и противен цвят. Парчета сива гноясала плът висяха на места като под тях се откриваха млечнобелите стави на пръстите. На средния пръст беше пръстенът, който Клийтъс носеше на дясната си ръка. Беше същият златен пръстен -  с гравирани два кръстосани чука отгоре му. Ужасът ме бе понесъл на крилете си и аз не можех да мръдна, гледах безучастен както сърната гледа в транс скачащия към нея вълк. В следващия момент нещото взе едно от бръснарските ножчета, които се намираха на нощното шкафче до жена ми и със силен замах преряза гърлото ù. След което се хвърли към мен и започна да ме души, г-н следовател, това ме отърси от транса и започнах яростна борба с това, което бе останало от Клийтъс. Насмалко да ми счупи врата, но с цялата ярост и сила, на които бях способен, я отласнах и прокарах през един от пръстите ù бръснарското ножче и това прати ръката в отстъпление. След тази ужасяваща битка нямах сили за друго, освен да се обадя на полицията, която ме намери в окаяното състояние, за което споменахте в началото на разговора.

Предполагам, че в момента, в който съм хвърлил ръката в онова индианско гробище е станало нещо, което е отвъд моите разбирания. Но е ясно, че съм разбудил някакъв ужас и съм бил прокълнат с тази си съдба.

Съсредоточеният поглед на Роджър Слейтър се разфокусира и отново прие плашливия вид, който следователят бе забелязал в началото. „Няма съмнение” - мислеше си ченгето - „този е изкукал и няма как да бъде пратен в затвор.” Дългото мълчание бе пресечено от полицая. Без да сваля поглед от пациента на клиниката, той бавно изрече.

- Очевидно Вие сте загубили ума си и според закона не можем да Ви затворим. Най-вероятно ще останете в клиниката доживот, а аз ще се погрижа да разгледам случая от 1996 година, за който споменахте.