1.01.2011 г., 23:08 ч.

Прокълнати 

  Проза
722 0 5
3 мин за четене

    - Ухууухууу... ухуухуху... уууууууууу!... ахааааххааааааа!

  Нямаше човек в полуопустялото село, който да не настръхваше всеки път, когато чуеше тези смразяващи кръвта подвиквания на глухия и слабоумен Киро, веднага щом се мръкнеше, в навечерието на някой християнски празник. Наричаха го ”вестителят” на самодивите, но се шегуваха с това само, когато поредният празник беше още далеч. Инак се страхуваха и то доста. За това несъмнено допринасяха и тези крясъци, които вятърът, с огромно удоволствие и наслада, довяваше до края на селото. Сякаш всички природни стихии се наговаряха по празниците да плашат хората и да ги принуждават да се заключват зад високите дувари. И да се кръстят. Който не вярваше в Бога, в тези дни се молеше много. Страшно си беше... и тягостно. Едно такова, сякаш задух те стяга, сякаш нищо друго не ти остава, освен да се молиш и тоз път да оцелееш. То не бяха молитви, курбани, свещи, сълзи. И попът се пръждоса. Никой не стопанисваше вече божия храм. Единствената останала икона на сина божи ги гледаше жално от стената, неспособен да ги утеши.  Обезлюди се селото, хората забягнаха към града. Къщите опустяха, буренясаха и грохнаха под напора на времето и пръкналото се за една нощ проклятие. Но пък приютиха страха и ужаса от случващото се. Останаха само старите люде, които с изгрева на слънцето си мислеха, че този ден им е последен. От старостта не се бояха, не. И сякаш очакването на неизбежното беше придало едно спокойствие на изнурените им лица. Но проклятието?! От него се боеше дори и Панко, дето не вярваше в нищо и псуваше люто всеки път, щом някой споменеше за него. Вярваше, че щом заговориш за него и го приканваш да те споходи. Скърцаше със зъби дори на жена си, ако се опита да поговори с него, за да разсее тягостното мълчание. Горката, намираше разтуха единствено, ако говореше неспирно, но ù се падна мъж, дето мразеше да говори.   И козлите затриха в селото. Били слуги на дявола, тъй им каза лудият Киро. Изсмяха му се всички на пейката, където се събираха през деня на припек, ама някак сподавено и щом той им обърна гръб и затътри краката си към опустелите ниви, всички замлъкнаха. Само козлите  почнаха  да изчезват един по един. Селяните със свити сърца криеха един от друг, че са повярвали на думите и бързаха да изпълнят Кировата заръка, за да не разлютят рогатия. Нищо вече не радваше хората. Сутрин с търсещи очи отбелязваха кой го няма на пейката. Над главите им като сурови наблюдатели ги гледаха очите на съселяните им от некролозите и сякаш питаха още ли са тук.

   Голямо им беше селото нявга. И забързано. Живот кипеше навсякъде, пулсираше. Нямаше кът, където да се скриеш и малко да отдъхнеш. Все някой ще те спре, заговори, ще се похвали или оплаче. Смях, глъчка, веселба. На нивите, на мегданя, на църква, на сватби, нарооод... Изведнъж всичко замря в един зноен, летен ден, когато като мълния се разнесе вестта за смъртта на най-личната мома в селото. Като по сигнал всичко онемя и окаменя. Хората по нивите веднага безмълвно поеха към домовете си, зарязвайки всичко. Само скърцането на портите, които биваха веднага затваряни и тежкото падане на металните резета раздираха увисналата във въздуха, сгъстена тишина. С нож да я режеш.

   Никой не смееше да прибере трупа на Райна, увиснал на въжето на крушата, в края на Рачовата нива. Дори родителите ù не смееха. Само лудият Киро се осмели. Преряза въжето и я зарови там, под крушата. Цели деветнадесет години слушаха бръщолевенията  на дъщеря си, че била избрана от самодивите за тяхна другарка и че не бива да я омъжват, но те точно това бързаха да направят, защото се бяха уморили да я слушат и се бояха, че хората ще я помислят за луда и никой няма да я вземе. Отначало се смееха на детето си, но с всяка изминала година все повече помръкваха. Тя ставаше насън, ходеше, говореше. Не излизаше като другите по седенките, по хорàта, не се интересуваше от никого. Беше вглъбена в себе си. Но беше хубава, много. След случилото се родителите от веднъж повярваха на думите ù, а хората определиха хубостта ù като самодивска. Трябваше им само една смърт, за да повярват на всичко. Смъртта на най-личната мома в селото.

   Изсъхна крушата, Киро стана ”глашатай” на самодивите, децата почнаха едно след друго да умират, кое паднало така, без видима причина, кое заболя, кое се удави... Жените вече не раждаха, чумата отнесе други, животните полудяха. Цели семейства започнаха да напускат селото. От някогашния живот нямаше и помен... А, проклятието?! Роди се само за една нощ, а сякаш винаги беше тегнело над селото...

© Пепи Оджакова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??