/Аз, лейтенантчето и Пламен от Аскуу/
През 1970 година ни пратиха на военен лагер. Май бяхме първите или едни от първите, които минаха по програмата за НВО /не Ейч Би О, а начално военно обучение/.
Ние имахме някаква представа по предмета. Що филми за войната бяхме изгледали – „Капитан Леши“, „Валтер защитава Сараево“, „Козара“ и какви ли още не плодове на югославското кино, гарнирани със „Сержант Кален“, „Закон и юмрук“. Отделно съветските, ама те бяха прекалено сериозни, че искаха и мислене – нещо, към което пуберите нямат предпочитания. А, то май тогава и пубери нямаше, изкелефечването дойде по-късно.
Да не споменавам за близките времена, когато казвах на учениците: „Преди в казармата не ходеха само инвалидите и педалите. Вие не сте инвалиди, нали?“…
А ние се интересувахме от очакващата ни казармена реалност. Не само любопитството и предчувствието, каращо момчетата да разпитват за военната служба, както момичетата за всеки случай запомнящи къде се намира родилното.
По него време в о ...