Променена съдба

Вяра нямаше семейство, не знаеше кои са родителите й. Домът, в който израстна  беше за нея и майка, и баща. Там й дадоха и име, и презиме. Преди да го напусне, възпитателката я предупреди да внимава да не се поддава на съблазни, защото в жилите й тече кръвта на лекомислената й и безотговорна майка. Тогава беше на шестнадесет години - румено, нежно момиче със златисторуса коса, очи кръгли и сини като полски цветя, и  стройно, крехко младо телце.

Започна работа в един ресторант като келнерка. Собственици на ресторанта бяха възрастни съпрузи - добри хора,  които и предоставиха   свободна стая в тяхното жилище. Съпрузите се отнасяха добре с нея, покровителстваха я и никой от клиентите не се осмеляваше да се държи неприлично. Записаха я дори да посещава вечерното училище, за да продължи образованието си, та да не бъде принудена цял живот да остане келнерка в ресторант.

            Запозна се е него в ресторанта и се влюби от пръв поглед. Не устоя на любопитните му и проницателни зелени очи, които  втренчено я разглеждаха, сякаш искаха да запаметят всяка подробност от външния и вид. Гледаше я така, както човек би гледал голяма чаша студена вода след прекосяване на пустиня. Неговото мълчание и прикованият поглед я плашеха, но същевременно я изпълваха с необяснимо чувство за сигурност. Беше снажен, с лъскава черна къдрава коса и красиво мургаво лице, с лека трапчинка от едната страна.

"Не е лоша - мислише той, - малко старомодна, но е секси, Боже, тя е секси!" Усети, че потръпва от вълнение.   

Срещите им бяха кратки, но толкова приятни и те грижливо ги пазеха в тайна. Тези срещи бяха единственото щастие в живота й. Тази вечер обаче тя съзнаваше, че той очаква нещо повече. Никога не бе го казвал на глас - не беше толкова директен, но тя го разбра, защото в очите му долавяше онзи особен поглед и си даваше сметка, че е подготвил всичко за решителната стъпка. След приятната романтична вечеря, той взе такси и вместо да каже на шофьора нейния адрес, посочи своя.

- Пристигнахме. - Той плати на шофьора и й помогна да слезе от таксито. Тя го последва в асансьора, изпълнена с трепет.

Малкият апартамент със стилна мебелировка  предразполагаше към  сигурност и спокойствие.

- Тук е интересно - възкликна тя, като се разхождаше наоколо и оглеждаше всяка подробност. - Харесва ми!

- И ти ми харесваш - погали я топлият му шепот в ухото й. В следващия миг усети върху устните си силна и чувствена целувка, а не обичайната му целувчица за лека нощ. Това беше нещо истинско. Тя се опита да си поеме дъх, но той не спираше. За момент се противопостави, тялото й се стегна и не му позволи да се приближи по-плътно. Той обаче бе настоятелен и тя усети как започна да му отвръща. Топлина заливаше тялото й, приливната вълна на желанието - така дълго потискано - я покори изведнъж и я направи безпомощна да се съпротивлява.

Месец след това - когато лежеше в прегръдките му и сляпо се подчини на инстинктите си, отдадена напълно на мощните импулси пронизващи тялото й -  усети промяната и я обхвана страх и нерешителност.

Вяра седеше на стола, нямо втренчена в доктора. Седнал срещу нея, той се размърда неловко и не знаеше как да започне.

- Не сте ли омъжена? - каза най-после с потиснат глас.

Тя поклати глава, а очите й се овлажниха и разшириха от ужас.

- В такъв случай ви съветвам да се омъжите. Ще имате дете.

Отначало тя не разбра. После устните й се разтрепераха, очите й се овлажниха и едри сълзи рукнаха по лицето й. Как е възможно, самата тя дете - ще има дете! Умът и не можеше и не искаше да прозре тази истина. Тя се чувствуваше парализирана, сякаш току-що изречените от доктора думи я бяха зашеметили. Той й говореше, опитваше се да й обясни какво трябва да направи, какво да очаква. От време на време Вяра долавяше смисъла на част от думите му като оскъдни проблясъци.  

- Гледайте да не се тревожите! - чу тя гласа му, а после през заобикалящия я мрак проникнаха и думите: - Вие сте млада, животът ви не е изгубен.

Душата й се изтезаваше от съмнения и страх дали ще се справи с отговорността да бъде майка. Непрекъснато беше мечтала за майка, пред която би могла да разкрие цялата си душа, на която би могла здраво да се опре, пред която би могла да изрече поривисто: "Мамо, ти си пристан за раненото ми сърце, утеши ме, облекчи страданията ми, защити ме, пази ме от жестоките удари на съдбата и нещастието."

 Странно, но в този миг тя не винеше своя любим, не го упрекваше, а напротив, чувствуваше, че трябва непременно да го открие, да сподели с него притеснението и страха, които я разкъсваха и не й даваха покой. Неусетно беше стигнала до дома му и се стресна,  когато Той се появи пред нея с любопитно наведена встрани глава, а  очите му се разшириха от изненада, като я видя. Веднага забеляза, че тя е страшно разстроена.

- Какво има? - попита той припряно.

Настъпи мълчание. После тя каза бавно, неясно, мъчително и всяка дума се откъсваше от устните й като огромна тежест:

- Ще имаме дете.

Лицето му побледня, сякаш му нанесоха страшен удар, и постепенно ставаше още по-бледо, като че ли силата и жизнеността му се изцеждаха от него. Той пусна ръката и и я загледа с разширени, уплашени очи.

- Сигурна ли си? - попита той накрая.

- Сигурна съм.

- Откъде знаеш?

- Ходих при лекар и той ми каза.

Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. Положението му се стори толкова непоносимо, че го обхвана желание да бяга и за миг в главата му се мярнаха Канада, Австралия, Америка. Той често бе мислил да емигрира, но възможностите, които съществуваха в тези страни за един свободен, млад човек, никога не бяха му се виждали така привлекателни както сега. С огромно усилие той се съвзе, но все пак думите му звучаха рязко и неубедително.

- Забъркали сме една каша, но все ще се оправим някак.

- Само тебе имам - пошепна тя, - и ако сега ме изоставиш, не знам какво бих могла да извърша...

- Няма да те изоставя - каза той. - Ти си храбра... а и... ще  успеем, ще се справим заедно!   

В деня на сватбата им Той не се появи. Изпрати й кратко съобщение: „Съжалявам, но не съм готов да ставам баща. Заминавам на работа в чужбина, за неопределено време. Можеш да останеш в апартамента, докато си намериш квартира".

Почувства се така, сякаш бе напълно празна. Поредното зарязване - първо от родната майка, а сега от любимия човек. Няма значение. Нищо вече няма значение. Сега поне знае едно - да вярва само в себе си. В това беше абсолютно сигурна. Като далечно ехо долетяха думите на доктора: „Вие сте млада, животът ви не е изгубен".

* * *

Вяра съзерцаваше светлините в далечината, които се множаха с напредването на здрача. Лекият вечерен вятър се носеше като шепот над стихналата морска шир и си играеше с косата й. От време навреме долавяше приглушеното моторно ръмжене на някоя лодка, плъзгаща се в нощния мрак далече оттук, някъде към безлюдния плаж.

Все още й беше трудно да свикне с представата, че тази ясна тишина наоколо принадлежеше към новия й живот. Тук, в това спокойно обкръжение, щеше да й бъде по-лесно да се справи с преживяванията си от последните месеци. Вече не изпитваше непрестанната, гризяща я отвътре горчивина, която тежко бе засегнала самочувствието й. Доста дълго бе страдала, че човекът, който се вричеше в обич и вярност, я беше напуснал, беше избягал като страхливец, неспособен да се справи с житейските проблеми и неизвестността на съдбата...   Но накрая все пак бе осъзнала, че животът продължава, а не свършва. Сега, тук, в това малко градче щеше да започне своя нов живот, но не сама...