Имаше в нашата махала един ресторант, който все си стоеше затворен. То всъщност не беше ресторант, а ресторант-градина. Чувал съм от баба ми, че още нейната прабаба ù казвала, че си стоял все така. Минавал съм аз понякога покрай него. Има една табела -"Затворено поради ремонт!". Какво толкова поправяха? От ХЕИ ли разрешително не им даваха? От някоя друга организация ли, не знам. То сега много трудно се отваря търговски обект. От един куп места разрешения се иска. Трябва да бутнеш тук-там.

 Един ден се разчу, че го отворили пробно. Сигурно да видят как ще тръгне бизнеса. Даже и промоция имало, голямо намаление. Реших и аз да отида да го видя, понеже много си падам по далаверите. Имах и няколко кинта. Като се  приближавам, гледам над входа надпис "Всичко за един лев", а отдолу с по-малки букви "А който няма, може и без пари".

- Е те това е аванта! - викам си. - Сега ударих кьоравото. Ма тия са големи гяволи. Гледай как искат да зарибят хората.

Докато се редя, разглеждам през оградата двора. Дърветата прекопани, варосани, подрязани. Масите застлани с чисти бели покривки. Тревичката, и тя подстригана. Лехи с цветя насадили. И едно чисто, чисто - само клиенти чакат. То и време се беше отворило - eдно слънце, едно синьо небе.

- Ще си избера маса в градината. - си мисля. - То на това време не за вътре.

Редя си се на опашката, която вървеше малко бавно. Наближавам входа и гледам главният келнер лично посреща клиентите. Един такъв любезен. Нещо с всеки си говори. Виждам, че понякога, някой баш на входа се врътне и айде обратно. Абе какви са тия хора? Толкова време да висиш на опашката и накрая да се откажеш. Ето, че идва и моят ред.

"Добър ден, добър ден"- поздравяваме се.

- Заповядай, младеж! - кани ме келнерът. -Харесва ли ти ресторанта?

- Ми... от тука изглежда добре сте го наредили.

Посяга той към една купа и взима с ръка нещо като хапче.

- Виж какво, имаме голям проблем с боклука. Имамe само две кофи, ей ги до входа. Ходихме до общината за повече, кметът не дава. Ако дам на вас, - казва - и другите ще искат. Две кофи и един път седмично минава колата за боклука, толкоз.

-Та - обяснява ми келнерът -  нали виждаш колко е голяма и чиста градината. Мислихме, мислихме какво да правим и измислихме ей тия хапчета за пречистване. Предлагаме ги, разбира се. Не е задължително. Като го глътнеш, след като се нахраниш, няма нужда да се чисти след тебе. Масата остава чиста. Спестяваме и от персонал. Нали разбираш, заплати, социални осигуровки.

- Тоя - мисля си - нещо ме баламосва, ама както и да е.

- Дай едно тогава. - искам му - Да пробвам.

- Малко са силни, ей! - вика ми келнерът. - Сърцето добре ли ти е?

- А... а. Добре ми е. Нали ме виждаш - млад, здрав, прав.

В това време забелязвам на опашката двама възрастни хора. Хванали се под ръка, навели поглед и едвам-едвам тътрят с крака.

- Ами тия двамата? - посочвам ги. - Как ще издържат на такова хапче?

- На тях хапче не им трябва.- обяснява ми келнерът. - По очите ги познавам. Даже и по едно цвете за армаган носят. За откриването. Сега като свърша с тебе, ще ги пусна отпред с предимство.

- Ами на мен защо ми предлагаш хапче? Не позна ли по очите, че сърцето ми е добре? - питам го.

Вглежда се той в мен малко по-отблизо.

- Абе нещо не си ми много ясен! Перде ли имаш на очите, нещо като черни очила отвътре ли...?

Тогава съвсем се убедих, че тоя келнер е много странен. През очите гледа, в сърцето познава. Тия двамата възрастни се крепяха един друг и не видях в ръцете си да носят цветя. Откъде ги виде? Хапче за пречистване предлага... Да се чудиш на управителя как го е назначил на тая длъжност!

- Давай хапчето да не се мотаме. Бързо ли действа?

- Бързо, бързо. Докато преброиш до десет и готово.

Подаде ми той хапчето с малко водичка в една чашка, глътнах го и зачаках. Де да знам как действа пустото му хапче. Опитах да броим, ама се обърках. Ни напред, ни назад. По едно време усещам, че сърцето ми се разтупте. От притеснение сигурно. Май и кръвното качих. Замая ми се главата и си викам.

- Е сега я втасах. Ще взема да залитна, та да се изложа пред хората.

По едно време явно ми се е завил свет, щото се озовавам от другата страна, в градината де. Сложил ме келнерът на един стол на сенка под едно дърво близо до входа. Поосвестих се, размислих се нещо и ми се дорева. Виде ме той и пита:

- Как си, добре ли си?

- А... а. - викам му. - Добре съм, нищо ми нема. - правя се на герой.

Приближи ме, погледна ме в очите:

- Абе ти нещо да не си плакал?

- А... а. Не, не. - бърша си аз сълзите и го лъжа право в очите.

- Нищо, нищо. - успокоява ме келнерът. -То е от хапчето. При някои хора дава странични ефекти, избистря погледа. Хайде, намери си някое свободно място и се настанявай.

- Не, не.- отвръщам му. - Ще си ходя вкъщи да си помисля върху някои неща.

- Както решиш, но изпускаш промоцията. Да знаеш все пак, че ако решиш да дойдеш, заведението работи денонощно.

"Майната ù на промоцията"- викам си наум, но от любезност отговарям, - Мерси, някой друг път.

Разминах се с хората при входа, но нещо се сещам и се обръщам да го питам.

- Абе какви са тия, дето се отказват да влезнат?

- Хора всякакви. - отговаря ми келнерът. - Някои ги е страх да глътнат хапчето.

- Е, нали може и без хапче.

- Може, но като разберат, че когато станат от масата, ще остане мръсно и някак неудобно става. Хората гледат. Някой трябва да чисти след тях.

- Ами други? - питам аз.

- Други въобще не им предлагам хапче. Като посегнат и им видя ръцете, и го прибирам обратно. Направо ги връщам. На ресторант тръгнали, ръцете не си измили. Нас такива клиенти не ни трябват. Нали ти казах, че гледаме да е чисто. Хората гледат.

Направо ме впечатли. Гледай какво значи да си държиш на името.

И така, прибирам се аз към къщи и срещам един приятел, все по чужбина работеше.

- Здрасти. Разбра ли, че откриха ресторанта, оня на крайната улица. И промоция има.

- Не съм, не съм. - отговаря ми той. - Преди половин час слезнах от самолета и ходих да си купя една водка. Той алкохолът и тук много поскъпнал, бе. Не го помня този ресторант, забравил съм го въобще къде беше. Нали все по чужбина кисна.

Разказвам му аз тогава за келнера, за хапчетата, за ефекта им, а той ме глееда, гледа и ми вика:

- Абе, Весо, какви ми ги разправяш такива врели- некипели. Да изпуснеш такава промоция заради едно хапче. Будала  с будала.

Абе к'во да му разправям.