Прошка
Прошка
Слънцето облиза Боли връх и погали с лъчите си покривите на каменните къщи в Карабелци. Керемидите лъщяха, покрити от скреж. Васил Брезовеца се щуряше насам-натам из двора, прокашля се и приглади мустаки. От устата му излизаше пара. Беше нахранил стоката. Не го свърташе на едно място. Дойде чаканият ден. Не можеше да отлага вече. Беше Сирни заговезни. А един грях го мъчеше цяла зима. Гюла Брезовица знаеше за него.
– Василе, иди при Стоян! Кажи му! Има грешка, има и прошка. Па и кога не е нарочно... Мигар може човек, ако знае, че грех прави, да го стори.
– Може, Гюло, може. И такива хора има. Нека обденее още малко и отивам.
– Гюло, мари – провикна се свекърва ѝ Стана.
Беше прикована към леглото от инсулт. Не можеше да стане. От пет години мислеше, че не заслужава името си. Но не спираше да командва снаха си. И не само нея.
– Пося ли лехите, ма!? Я какво време се отворило вънка.
– Земята е още замръзнала. Рано е – отвърна ѝ Гюла.
– Аха, рано било. Като разгрее следобед, ти разкопай и после покрий с найлон. А утре по пладне открий и сей. Боже, кога умра, кой че им дава акъл!? – кахъреше се баба Стана и проклинаше безсилието си.
Гюла беше учителка. Не беше без акъл, ама нали гражданка беше, Стана така и не се примири, че от гражданка селянка може да стане. Па макар и учена да е. Вярно, добра майка беше. Три щерки отгледа – Росица, Капка и Сълза. И добре ги възпита. Но не стана истинска селянка. И дрехите ѝ и гозбите, дето готвеше... градско чедо си остана. Поне се понаучи да не говори по градски у дома.
Васил влезе вкъщи. Преоблече се. Взе от полицата едно златно синджирче, прикрито зад иконата на Богородица и го пусна в джоба на панталоните. Наточи от буренцето едно шише сливовица. Сам я правеше. Всяка махала имаше казан. Табиетлия беше Васил. На втората преварка ѝ слагаше по букет мащерка, риган и бъз, от дървовидния (Sambucus racemosa)*. После я „забравяше” за една година да отлежава в дъбово буре. Нямаше такава ракия в поречието. Майстор беше. Не само на ракията. Строеше къщи и плевни. Присаждаше по къра диви круши, киселици и джанки. Точна ръка имаше. Където боднеше калем, нямаше грешка. Ей така, да има къде да се подсъне човек на сянка и устата да си разкваси с някой плод. Беше и най-добрият стрелец по тия места. В кръчмата разправяха, че можел да улучи славей от сто метра в окото с карабината си. Ама той не трепеше птици. Ловуваше глигани, сърни и елени. То какво ли има в един славей? – шепа пера и една гола душа.
„ Грях ли да убиеш дивеч, кога е от Бога подаден?„ питаше се той напоследък и вече не беше сигурен в отговора. Нали всяка жива твар душа носи.
Стойко чу кучетата да лаят и отвори вратата. До оградата от лескови пръти видя Васил, пременил се, като на пазара да иде в града. А не беше пазарен ден. Беше неделя. Сряда беше денят за Джумалийски пазар**.
– Що, бай Василе?
– Баща ти... Тука ли е?
– Тука е. Ела. – рече Стойко и сгълча кучетата. – Как е стрина Гюла?
Не посмя да попита за Росица. А така му се искаше.
– Добре е.
Хòрата по тия места живееха като в големи семейства. Помагаха си. Напролет счифтваха волове да орат нивите. През лятото събираха овцете в общо стадо. Есен заедно дърва режеха и прекарваха. Не като гражданите, дето живеят в един блок и не се познават.
Васил стоеше на прага, стискаше каскета си в ръце и пристъпваше от крак на крак, сякаш под краката му тлееше жарава. Не прекрачи докато не се появи стопанинът на дома.
– Стояне, знаеш каков ден е днеска... Дошел съм да думаме нещо...
– Добре си дошел Василе, влизай. Да седнеме.
– Дай чаши – рече Васил и извади шишето. Тропна го на масата и под капачката му се образува синджир.
– Синджирлия е пущината. Не е ли рано за ракия? – почеса се Стоян по тила, па побърза да се провикне:
– Марико, дай две чаши.
Жена му слухтеше зад вратата и веднага влезе, с нескрито любопитство следеше госта. Подаде чашите. И ги напълни. Синовете им – трима млади юнаци – Стойко, Стоил и Станимир, бяха ергени за женене. Навъртяха се наоколо. Насядаха и те. Зяпнаха Васил в очакване. И сестра имаха, беше по-малка от тях. Нямаше я у дома. Гостуваше на леля си в града.
– Имаш три къщи да строиш, Стояне... нараснаха тия юнаци. Ама за друго съм тука...
– Кáжи.
Васил се огледа, взе чашата бързо, сякаш я краде и я обърна на екс. После стана от стола и бръкна в джоба си. Извади ръката си стисната в юмрук и я разтвори над масата. От нея изтече златното синджирче. Щом то се простря на масата, като изстреляни от пружини, синовете на Стоян скочиха отгоре му и го сграбчиха. Яката на ризата му изпращя.
– Ти си я убил!!! – крещяха те.
– Стойте, бе! – Рипна и Стоян. Удари по масата и подпря длани на нея.
– Оставете човека! Можеше и да не дойде, можеше и да премълчи. Нека каже...
– Виновен съм, Стояне, имам грех пред вас – подхвана тихо Васил, понамествайки се на стола.
– Мигар може човек, ако знае, че грех прави, да го стори?... Нали по Гергьовден вашата Елица беше отишла да бере великденчета по Славовица и намерила една сърничка. Отгледа си я. Държеше козите да бозае от тях. Като яре вървеше по нея цело лето. Беше ѝ вързала това синджирче на врата. Все играеше с нея. Венчета ѝ плетеше от детелини, а тя ги ядеше...
Тук Васил сдържа тъжната си усмивка в зародиш и с навлажнени очи продължи:
– Есента... тя порасна вече и забегна в гората да си търси сръндак. Природа е това... Не може да се спре... И не се върна повече... Лани... След Митровден беше... отидох по Бистришкото усое. Качих се на Широканските ливади. Там видех една сърна. Беше сама. Стоеше кротко, като сам Господ да ми беше пратил тая слука. Вдигнах пушката, гръмнах и тя падна. Когато отидох до нея, гледам – златно синджирче на шията... Оттогава до днеска едвам изтраях тоя ден да дойде... По-добре ли щеше да е да ви я донеса убита? – попита Васил и заоглежда младежите. Те мълчаха, стиснали зъби и юмруци.
– Не... Добре си направил. Простено да ти е. Иди си със здраве, Василе – рече Стоян. И го проводи до пътя. После се обърна към синовете си и Марика:
– Да не сте продумали нещо пред Елица! А синджирчето е моя грижа.
На другия ден Стоян го занесе на Хартюн златаря и поръча да направи обеци от него. Защото има символика в тая дума „обеци”. Да се помни, че има грешка, има и прошка. И както каза Гюла Брезовица: „Мигар може човек, ако знае, че грех прави, да го стори.”
Прошка трябва да се иска и да се дава не само по Сирни зоговезни, мислеше си Стоян. Защото грехът се впива като пиявица в човека и изсмуква душата му. А Господ е рекъл, че няма подходящ ден, в който да се спаси живот или да се погуби.***
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* – според фитотерапевта Петър Димков това растение е най-силният имуностимулатор
** – Джумая – старото име на Благоевград
*** – Евангелие от Лука 6:9
© Красимир Тенев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Втъкал си доста способности. Вероятно в основата е интересна житейска история.
-
Много хубав разказ, има всичко и укор, и обида, и, прошка, без която човек никога няма спокоен сън. Докосва душата и навежда над размисъл. Прочетох с удоволствие и почит!
-
Какво да кажа... Разплакахте ме, Майсторе!...
Напомнихте ми разказите на Йовков.
Майстор сте и в поезията, и в прозата! -
Благодаря, Лидия!
-
Моите поздравления за разказа.Колко добре би било този ден да не е само веднъж в годината.
-
Благодаря ви!
-
Много свястно!
-
"Бог да прости, но на кого по-напред"... а ако нямаше златно синджирче на шията... пасторален стил, раздвижена фабула, позната идея, но предадена по начин, който вълнува, а под повърхността прозират множество въпроси
-
" А Господ е рекъл, че няма подходящ ден, в който да се спаси живот или да се погуби.***"
Така е... Поздравления! -
Божествено е да се прощава! Прекрасен разказ, много ме развълнува! Поздравления, Майсторе!
-
Поздравления,.. рядко надниквам в стихове, но тук е върхът с тази си творба...
-
Сякаш се срещнах с идиличните светове на Йовков, Елин Пелин и Чудомир...
Прошка поисках,прошка давам...Никога не е късно към този морален миг.
Поздравления, Красимир! -
Какво би било човешкото общество без прошката? Още един зверилник в естествения зверилник. Поздравления!
-
Поздравления!
Хубава история, хваща за гърлото... -
До колко пъти, като съгреши брат ми, да му прощавам? До седем пъти ли? А Исус каза: Не ти казвам до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем.
Прошката, нека стане основна черта у нас, тогава за любовта ще бъде по лесно! -
Накара ме да се замисля, Краси. Много станаха "обеците", ушите ни до земята стигнаха, но явно все на погрешните хора ги слагат. Знам ли? Много човечен и мъдър разказ.
-
обденее - към обед, по обед?!!!
-
Затрогващ разказ. Има грешка, има и прошка. Прошката, когато е от сърце, изтрива вината. Всяко живо същество на Земята има право на живот. Поздравления за разказа!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Поздравления, Майсторе!