Когато бях в пълно отчаяние и пред прага на крайната бедност, нотариусът ми връчи писмото, нисък, прегърбен,  тържествен и прошепна:

- Това е волята на един ваш родственик....прочетете си го у дома...после ще се видим за уточняване на формалностите!

Стисках писмото през целия път. Тревожех се, като пред бедствие, после на прага на скромната ни къща видях лицето на жена ми, напрегнато и обезцветено от постоянните  очаквания на някаква злина. Влязох, подадох й го  и седнах на близък  стол без да се събличам. Тя го преобърна в ръцете си, със същото изплашеното изражение, после придоби твърдост и ми каза с решителен глас:

- Трябва веднага да го прочетеш..ти си мъжа в семейството!

Седнахме пред прозореца, близо до зимната светлина, аз скъсах плика, а тя се загледа някъде навън, сякаш очакваше вестите от писмото да кацнат като птици по перваза.

Видях ситно изписани думички, грижливо, пестеливо подредени от началото до самия край на листовете. Миг преди да зачета на глас, чух как жена ми въздъхна.

„Аз съм, Евгени, първи братовчед на баща ти. Изразявам волята си с писмо, защото винаги съм бил старомоден и не виждам причина да се променям  сега, преди  смъртта си. В пълно съзнание, в добро физическо и психическо здраве, ти завещавам  цялото си имущество.  Голямото имение над хълма на родния ми град, голямата ми библиотека, горите ми и малката вила, която преди няколко  години попадна в регулация, но аз занемарих, защото вече много ме болят краката, а и някак загубих интерес към гледката от верандата й.  Това е, оставям всичко на теб!

Сега четеш с изтръпнали крака, избива те пот, недоумяваш как така изведнъж ти се случва това, каква е тази шега? Сигурно вече се питаш, защо точно на теб завещавам всичко, все пак ние отдавна не сме се виждали и сме  отчуждени?

 Веднага ти отвръщам, аз съм бездетен, мразя свещениците и не се доверявам на църквата, за да й оставя всичко, не съм длъжен с нищо на бедните за да проявя благотворителност, ти си ми достатъчно близък, а и си единственият от няколкото ми  родственици, който съм виждал някога с книга в ръка. Все пак ще ти призная, че поразпитах за теб, преди да взема решението. Разбрах, че живееш бедно, но порядъчно, имаш послушна съпруга и не се е дочуло да натрупаш дълг.

 Спомням  си те като дете, когато често идвахте с баща ти да ми гостувате и да ловим риба през лятото. Все те намирахме в хладината на моята библиотека, облегнат на някоя стена да прелистваш книга от рафтовете. Помня как ги подвързваше с вестник, за да не се похабят докато ги прочетеш. Радвах ти се, когато те виждах да държиш книги на всевъзможни места. Сега, когато си голям мъж, едва ли е така, но това вече не е от значение, поне за мен.

Сигурно трудно  си спомняш и жена ми, Доля, макар да си я виждал достатъчно. Тя прекара живота си в крайчеца на дивана, с големи лъскави куки в ръцете, кълбото прежда, което вечно трепереше в краката й и с любимите плетива. Живя сериозна, блага, спокойна, намазана с лимоновия крем, от който лицето й светеше като огледало и в най- мрачните дни. Дали си спомняш, че все имаше котка наблизо, най- често върху облегалката на дивана, котка с подвита опашка и очи, сънени като нейните. Доля  не  поиска да имаме деца. Не спря да повтаря „ Много ти трябват....покажи ми човек, дето е видял полза от деца” Така си живя, с пристигащи, бягащи, с  всякакви котки и с плетките. Аз? Аз се примирих, сигурно защото моята  Доля с нищо не ми пречеше да си живея както си поискам, само плетеше, плетеше денонощно като машина.

Да, сега когато съм стар и много откровен, съм вече и циничен. Доля я няма, аз съм сам и мога да пиша каквото си поискам.  Сигурно си чувал от роднини, че аз наследих имотите, които сега подарявам на теб, както и огромна сума пари, картини, статуи,  графики с голяма стойност, наследих ги от баща си, потомствен рентиер, в какъвто се превърнах и аз.

 Той беше забележителен човек, почина внезапно и аз дълго не можех да го прежаля, нито спрях да го сънувам. От него наследих  любовта към красотата и изкуството. Той не ме задължи с мненията си, не се опита да ме пречупва, нито ми натрапи поуката от всички истории, които постоянно разказваше.  И сега докато пиша си го спомням, някак тих, ленив, спокоен и големите му очи се стрелкат след всеки звук, след всяка светлина. Говореше плавно, простичко, а аз, отстрани, неусетно подлагах ръка под брадичката, гледах големите му устни, вечно приютени от брада и се отнасях, сякаш тясна лодчица ни носеше по водите. Простите неща, казваше с усмивка, после допълваше с още по-голямо умиление „В простите неща се таи всичко, Женя”

 В почивните ми от училище дни пътувахме до имението, най- често двамата с  татко, защото майка ми отказваше да „ броди из селата”. Сякаш всички тези дни съм ги запомнил?  Седяхме на пейката пред шадравана в двора, гледахме как рибите се стрелкат или плуват лениво, а той казваше  "Виж, Евгени...виж рибите..не можем да ги научим накъде да плуват, нито можем да им направим пътища във водата, нали”.

Често ходехме и в гората заедно.  Крачехме един до друг, той разсеян, но гордо изправен, аз запъхтян, упорит, заобикалях стръмните пътеки и внимавах да не изостана. По някое време той се застояваше под сенките, присядаше по дънерите и гледаше небето. Скоро отпускаше едрото си тяло върху някоя слънчева полянка, премрежваше очи и ми прошепваше с усмивка „Да ме пазиш, хей, Женя”. Той подремваше, а аз гледах как прелитащи птици кацат, клатят клоните, гледах листата, тръните и се вслушвах в шумовете на гората. Понякога прилягвах и аз, току до неговите ботуши, с ръка под главата.. Замирисваше ми на треви, на гъби, на животно, преминало някога през поляната, представях си, че не сме тук, а някъде много далеч и всичко в света е само гори, планини, поля. и тихо бръмчащи мухи.

„Миризмите, Женя... те ме преследват през целия живот...повече от спомените”- казваше баща ми.

И наистина, колкото и години да са изтекли, във съвсем нови случки, аз откривах забравените миризми. Мирис на сапун от коса на  момиче, което някога е доближавало плахо главата си до моята за да препише упражнение, мирис на разлята чиния в столова, мирис на  планинска печка преди да се разпали съвсем, мирис на гара, когато изстиват релсите, мирис на болнично пране, което  разнасят с колички, мирис на килер с паяжини, от който някога ме е било страх. Прав е бил баща ми, споменът за миризмите, той  ни спохожда безцеремонно сякаш?

- Боже.. какво имало да ни се случва в тоя живот? - прошепна жена ми и аз спрях четенето на писмото за да я погледна.

Стоеше срещу мен объркана, с изплашени очи. Изненадах се от бръчките й, дълбоки по челото и по-плитки около очите , колко по- мазни от другата коса бяха кичурите, които имаше  навик да приглажда зад ушите? Изведнъж сега, с четенето на писмото я виждах друга, остаряла, повяхнала, безлична, аз си поемах чист въздух, поглеждах към прозореца, а  там сякаш се виждаше ярка, слънчева светлина и се чуваше  шумът на  доволните хора. Ах,  как бързо наистина се стопля човешката душа?

Продължих да чета  писмото:

„Аз неусетно откривах красотата в най-дребните неща, на неподозирани за другите хора места....както безпогрешно ме беше научил да я разпознавам той, баща ми. Гледал съм картина, или  репродукция някаква, гледам.нарисувана жена в средата на картината, апетитна, безсрамна, привлекателна...гледам косата, червена, разрошена, но с подравнен бретон, гледам гърдите, прилично големи, увиснали, без да са грозни, краката, свенливо събрани при колената, всичко виждам, всичко е изложено, а аз оставам някак нехаен за всичката тая красота, захласвам се по, по петата на крачето... тя ме грабва....протегната, женска пета, черна от ходене по  пода...така неприлично измърсена, върху белия чаршаф.... каква дреболия ме привлича, нали?... да това наследих от баща ми, това и чувствителността, такава чувствителност,  глуповата понякога. Случвало се е да гледам реката от моста. В хубави дни  самотен рибар облягаше въдица върху парапета и надвесваше глава да търси рибите. Спираха се и минувачи. Погълнати от неочакваната красота в сърцето на големия град, гледаха как бързите води се вият причудливо около дънерите, радваха се на малките птици, които непохватно търсеха сушина из тръстиките, пляскаха с ръце, когато някой кефал се превърти като акробат в плитчините, сочеха залеза, радваха се на тополите, на смела, гумена лодка тръгнала срещу течението.  В това време аз гледах как един  слаб старец с черни крака, сламена шапка и риза без копчета се бе  облегнал върху  мотика , там близо до водата. Гледаше четирите си бразди с насадени домати, къси, неугледни бразди които бе отвоювал от коритото на реката. Дързък старец явно, корав, с боси крака, какво от това, че капризната река още утре веднага след като приюти красив залез или буен планински  поток, ще залее браздите му и ще го прогони като натрапник? Хората наоколо се захласваха по красотата, аз също живеех за да и се наслаждавам, а съсем не на място,  за браздите на стареца мислех?

Често съм се питал, особено с напредването на възрастта, дали не бих живял по- спокойно и щастливо, ако пустата ми душица не се бе блазнила от книги, от картини, от хубава музика, от безцелни разходки из горите и планината? Ако бях неграмотен каруцар с паянтова каруца, или  продавах зеленчуци върху обърната касетка в крайчеца на пазара, или бях селски търгаш със златен зъб и наклонен каскет, или кантонер, някъде на края на света, или работник в огромен завод, заедно с хиляди други, в еднакви манти и обувки?

Дълго писмо се получи, но писмата от старите хора са дълги. Сега след като си го получил и си в края на четенето, значи си вече мой наследник, а аз... аз съм ти отстъпил място, за да отида  на друго, по-хубаво”

Жена ми вече плачеше тихо. Чух гласът й през шепите, с които бе скрила лицето си:

- Кой е бил този човек? - попита.

Едва сега се върнах много, много назад в спомените си и сякаш го видях. Едър веселяк със светъл перчем и вечна риза извън панталона. Посрещаше ни чорлав, брадат, усмихнат, приветлив и гостоприемен, но винаги готов нанякъде да хукне или най- неочаквано да се угрижи за нещо и да изчезне. Шегуваше се със себе си, с всички, баща ми го слушаше с интерес, но роднините му се сърдеха за волното поведение и  за цинизма.  Спомних си как клатеха глави, гледаха го скришом и шепнеха тихо за да не ги

чуе” Не го гледайте, Евгени....един ден трудов стаж няма...вятърничав човек е това”

Един друг спомен ме ослепи като светкавица, като отблясък от насочено срещу мен огледало. Далечен спомен, неканен, но така ярък пред очите ми сега, в този миг. Спомних си как преди всяко посещение в имението на чичо Евгени, слизахме от автобуса  на селската спирка с баща ми, той носеше въдици и чанта с дрехите ми за преобличане, а аз кофичката за стръв с пробит капак. Тръгвахме по сенчестата улица, а татко ми заръчваше през целия път:

- Да не забравиш да вземеш книга от библиотеката на чичо ти Евгени....поразгледай...попрочети?

- Не искам..не настоявай... вече много пъти опитах..не ми е интересно!

- Пак ще опиташ...покажи на чичо ти Евгени, че си умен...покажи му се с книга в ръка!

Не бях доволен от заръките на баща ми, защо да крия?! А той изглеждаше така сериозен и непреклонен. Клякаше насред пътя, приглаждаше бретонът ми настрани, гледаше ме топло в очите, а върховете на въдиците трептяха като антени над раменете му:

- Поразходи се с някоя книжка в ръка...прeлисти я  за картинки... поразгледай я докато се крием под сенките.. какво толкова?

Още една мисъл, рязка като шамар ме плесна през лицето. Ах, какъв хитрец е бил баща ми? Ах!

Аз не знаех какво си споделят, не чувах и дума от приказките им в най- големия пек, когато слънцето горещеше камъните и рибите не гонеха стръвта. Тогава те оставяха въдиците, криеха се под сенките с крака потопени в плитчината и си говореха. Знаех обаче, че трябва да съм с книги в ръце пред чичо Евгени и  ги подбирах все малки, за да ги пъхам в джоба, когато никой не ме вижда и скитам из гората. А баща ми при всяко гостуване ме поучаваше:

- Не забравяй...повърти книжка в ръцете си... когато съвсем ти дотегне я остави някъде... после пак посегни към нея.  Какъв безподобен хитрец, Бог да го прости?!