„В моето сърце някой пак е влизал, някой всичко е разбил, ти ли си това?!” Сърцето ти... Само твоето сърце ми е необходимо. Да го чувам как бие и да ти напомня, че все още си жив и има човек, който мисли за теб. Не си му безразличен. Въпреки че ти нарани неговото и то сега бие твърде глухо под пластовете тишина и се бори, за да се справи със самотата. Слабо е, защото си мислеше наивното, че е намерило своето другарче, с което искаше да дели мъничко пространство в огромния, всяващ страх свят. Дали е глупаво, че се довери?! Нека не му го казват другите. В един слънчев ден просто каза ”ДА” на мисълта за друго сърце. Намериха се сред хилядите такива, биещи на една и съща честота, наречена ВЗАИМНОСТ. Това бедно, малко сърце беше станало храбро, голямо сърце и твърде самодостатъчно, имунизирано срещу студ, тишина, самота и болка, но появата на другото го беше накарала отново да се свие да размерите на иглено ухо и примираше от удоволствие всеки път, при мисълта за онова, другото. Прости наглед неща, като две и две е равно на четири. Да, ама не. В сложния и объркан свят на човешките взаимоотношения събирането на две сърца винаги беше равно на голям проблем. Защото едното сърце завинаги престава да бие на предишната честота и става порочно зависимо от тази на другото. Някои му викат симбиоза, други - хармония. За трети си е жив паразитизъм. ”Вървят ли двама на дълъг път - и път да няма, не ще се спрат”. Но някои и при наличието на път не искат да вървят. И би било твърде безпроблемно, ако и двете сърца знаеха за това и по съвсем взаимно съгласие и разбиране сложеха край, но в живота не винаги се получава това, даже почти никога. Едното сърце никога не разбираше навреме за намеренията на другото и продължаваше по пътя с глуповата усмивка, даже и забравяйки да се оглежда за присъствието на другото, а то е вече някъде назад, напред, встрани или незнайно къде, зависи от новия му ориентир.
В живота гаранции няма за абсолютно нищо. И това бедно, наивно сърце трябва все някой ден да проумее, че най-важните обещания трябва да идват тъкмо от него, спрямо него и това, че ще повярва, че ще се довери, зависи единствено и само от него. И не бива да се упреква после за това. Случило се е, защото в даден момент е имало нужда да бие в унисон с нечие друго сърце. В даден момент е разбрало, че по пътя е по-хубаво, когато са двама и товарът, който се носи от двама, е значително по-лек...
И просто ми липсва... сърцето ти... Тихо е, дори не чувствам вече студ... И не, не плача аз, плаче самотата...
© Пепи Оджакова Всички права запазени