Той вървеше и днес както обикновено – просто така, без да отива никъде. Вървеше по течението на реката, макар друг път да избираше да се разходи и срещу него. Водите ѝ бяха като живота - понякога е забързана, а друг път едва-едва течаща в следобедната си дрямка.
- Движение – каза си Пламък, проследил някакъв клон, понесен от водите - всичко в живота е движение, вечно, неуморно, еднопосочно или разливащо се в хиляда и една посоки.
Приемаше, че то е определящото за сбъдване на дълго обмисляни планове, но също така и при тежкото сгромолясване на грижливо издиганите етажи на дните, месеците, годините. Веднъж се замисли коя е силата която движи живота и осъзна, че умът на човек движеше живота именно чрез разбирането му за всеки трепет в него – от първия миг до последния, защото без него нищо не би съществувало, щом няма как да бъде осъзнато, че съществува.
Тялото също имаше нужда от раздвижване, затова и Пламък следваше реката при своите разходки. Всъщност, понякога и срещу нея - може би за ...