Проваленият Великден

  Кристина беше бясна. Направо се задушаваше от яд. Освен това изпитваше жестоки болки. Идеше й да се гръмне, само че нямаше с какво. Фактът, че беше Великден допълнително влошаваше нещата – другите празнуваха, а тя страдаше. И това ако не е несправедливост! С мъка се въздържаше да не се разпсува.

Всичко беше идеално допреди два дена. После изведнъж се скапа. Тотално, безвъзвратно, ужасяващо. Беше възнамерявала да празнува с приятеля си, с когото живееше на семейни начала от половин година, но той, мръсникът, я отсвири. Причината моментално излезе наяве – беше си намерил ново гадже. А нямаше никакви индикации, че ще скъса с нея. Тя, естествено, веднага го разкара от апартамента си. Каза си, че не бива да се тръшка заради разпадането на тази връзка. Той явно не я обичаше, и никога не я беше обичал. Все пак й беше адски криво. С цялата си наивност беше смятала, че е намерила мъжа на живота си. После достигна до убедеността, че скъсването е за добро и е навременно. Даже се зарадва, че не се е сгодила, каквито планове имаше. Майната му! Продължаваме напред!

Метна се на велосипеда с идеята да си направи дълга разходка в квартала. Изразходването на енергия винаги й се отразяваше добре на нервите. Обаче този път беше разсеяна и разконцентрирана. Както никога преди, тръгна да пресича едно кръстовище с бясна скорост и без да се огледа. И бам, в един момент срещу нея се озъби предната решетка на стар джип. Последва удар, и отхвърчане високо във въздуха, и тежко приземяване далеч напред. Настъпилият мрак беше пропит с болка. Така Кристина се озова в травматологията.

Първото нещо, което видя, когато се свести, беше, че лекар и две медицински сестри са вдигнали левия й крак и го омотават старателно с гипсов бинт. Омотаваха, заглеждаха с длани, пак омотаваха, и то чак до слабините, пак заглаждаха. На всичкото отгоре си разправяха разни смешки, явно изобщо не им пукаше, че тя се чувства адски зле. Всъщност те едва ли бяха разбрали, че тя е дошла в съзнание. По едно време лекарят я фиксира с поглед и й каза, че всичко е наред. Как е възможно всичко да е наред, когато си в болница и те боли като за световно!

Кристина се постара да не се разплаче – не обичаше да я мислят за слаба, – но след качването горе в отделението, сълзите се изляха като водопад. Добре, че малко хора ги видяха.

На всичкото отгоре беше Великден. На свиждане на другите се изсипа камара народ. Цветя, червени яйца, пожелания за бързо оздравяване. А Кристина беше сама, напълно сама, изоставена, зарязана, прецакана. Чуваше чукане на яйца. Имаше чувството, че самата тя е строшено яйце, което няма бъдеще, което скоро ще бъде изядено.

Никой не й обръщаше внимание. Само на нея никой не дойде на свиждане. Всички си имаха семейства, само тя не.

Трябваше да стане от леглото. Непременно. Трябваше да се измъкне от тази празнично-болнична еуфория. Все пак имаше право на мъничко спокойствие.

Обаче ставането не беше никак лесна работа. Кристина чувстваше тялото си като пълна развалина. Гадеше й се. Представяше си как онзи подлец прегръща новата си приятелка. Изобщо тя беше на дъното, във всяко едно отношение. Пак цветя, червени яйца, пожелания за бързо оздравяване. Но не за нея, а за другите. Нея кучета я яли. Майната им на всички!      

Намери сили да се надигне до седнало положение. Задиша дълбоко в опит да се успокои. Болките постепенно набираха сила. Подхвана с две ръце счупения си крак и бавно го извъртя настрани. Заспуска го, като хапеше притеснено устни. Чу се остър звук, когато покритата с гипс пета се чукна в пода. Разтрисането причини остър спазъм в областта на коляното. Но Кристина нямаше намерение да се отказва.

Пресегна се и взе подпрените на стената патерици. Обу джапанката, която беше взела назаем от една санитарка. Да, засега нямаше кой да й донесе вещите, необходими за болничния престой.

Стисна здраво дръжките и с вик като на щангист, който вдига огромна тежест, се изправи и затъкна припряно патериците под мишниците си. Виеше й се свят, не се чувстваше стабилна. Кръстът й, който беше стегнат с ортопедичен колан, протестираше. Навехнатите й китки пулсираха болезнено, въпреки че бяха обездвижени с ластични бинтове.

Огледа се. Явно никой не беше забелязал геройското й изправяне. На никого не му дремеше, че се чувства като прегазена от валяк. Другите пациентки разговаряха оживено с посетителите. От разговорите лъхаше празнично веселие.

Първата крачка беше трудна, втората и третата – не толкова.

Никой не се сещаше да й отвори вратата. А Кристина не искаше да рискува да отмести ръка от дръжката на патерицата, не искаше и да моли за помощ. След около минута влезе човек. Той прояви съобразителност да задържи вратата отворена.

Коридорът беше почти празен. В дъното му имаше прозорец. Тя закрета към него. Планът беше да седне там на спокойствие и да погледа външния свят. Когато времето за свиждане свършеше и досадните гости се изнесяха, щеше да се върне в леглото си.

При всяка крачка стъпалото й се залюляваше над пода, но нямаше опасност да се удари в него, понеже превръзката държеше коляното й свито под лек ъгъл. Пръстите й бяха подути, силно изтръпнали, порозовели неестествено.

По средата на пътя Кристина усети, че се е надценила. Болките в крака бяха търпими, но тези в китките и кръста се бяха засилили неимоверно заради натоварването. Не беше предполагала, че ще й е толкова трудно да ходи. Закова се на място и погледна през рамо, търсейки инстинктивно помощ. Коридорът беше пуст. Огледа се. Наблизо нямаше стол или пейка.

Трудно я беше да стои права. Трябваше или да се отпусне внимателно на пода, или да се подпре на стената. От напрежение се разтрепери цялата. Здравият крак не я държеше, огъваше се като пресен кашкавал. Понечи да извади патериците изпод мишниците си и да приклекне, но се отказа, осъзнавайки, че има опасност да се строполи тежко на пода. По бузите й се затъркаляха сълзи. Нададе вик, но както беше задъхана, викът се получи глух и немощен.

Тогава си каза, че нейното страдание е нищо в сравнение със страданието на оногова, чието възкресение се празнува сега. Той беше висял на кръст със забити в китките пирони. Той беше истински мъченик.

Тези мисли обаче не й донесоха кураж. Усещаше, че до минута ще падне. А както беше с наранени кръстни прешлени, можеше да стане голяма беля.

– Добре ли сте? – попита някой зад гърба й.

Кристина извърна глава да го види. Мъж с грубовата, но интелигентна физиономия. В погледа му се чешеше тревога.

– Не, не съм добре – изпелтечи тя и понамести здравия си крак в опит да балансира позата си. – Моля, извикайте някоя сестра. Опасявам се, че ще падна.

– Няма да паднете. До вас съм. Ако залитнете, веднага ще ви подхвана.

Кристина изпъшка, погледът и се беше замъглил.

– Спокойно! До вас съм. Не се страхувайте.

– Благодаря!

– Щом сте стигнали дотук, значи имате сили да продължите.

– Вие да не сте психолог? – попита малко троснато тя.

– Не, но знам как се чувствате.

– Откъде знаете?

– Просто… усетих напрежението ви. И аз съм имал подобни проблеми.

– Хм.

– Не бива да се ядосвате.

– Откъде знаете, че съм ядосана?

– Е, аз не съм вчерашен – отвърна с усмивка той.

Кристина го изгледа подозрително, но кимна. Постепенно се успокои. И усети, че ще може да продължи по пътя си.

Тръгна и изненадващо бързо стигна до заветния прозорец. Валеше проливен дъжд, но гледката беше хубава. Обърна се да благодари на мъжа, но него го нямаше. Беше изчезнал, макар че допреди секунди стъпките му се чуваха наблизо. 

Кристина се озадачи и дори леко стресна, после обаче мислите й се изчистиха и в душата й се зароди убеденост, че ще успее да преодолее трудностите. Усмихна се и тръгна обратно по коридора, стъпвайки стабилно и уверено.