Колите бучат наоколо. Дъждът кълве с куршуми листата залепнали от външния край на прозореца на колата. Опитва се да разбере какво има отвъд тях. Зад тях. Зад тях съм аз, която също се опитва да разбере какво има там. Зад песента от радиото и меките букви Р. Отвъд речта на певеца. Отвъд сладникавите думи, чрез които текстописецът страни от неказаното, задържайки дъх на запетаите. Точките изглежда са безброй. Капчукат по стъклото, попадат в мен, изследват написаното. Живея в топлата утробата на шумове и звуци. Човек, насред гората на мисли и усещания. Те са дървета. Старая се да ги заобикалям, вървя, но идва момент, в който някое от тях се изпречва на пътя ми и иска да го разкажа. Обикновено е от онези, за които не искам да говоря, за да не загубя опората на реалността. Дъждът е лек, но упорит и приятен. Намокря ме бавно, търпеливо, настоятелно, прави ме подвластна. Трака летаргично по ламаринения покрив на колата и по кокалчетата на подадената ми от прозореца ръка. Мелодията му приласка ...