Полите на роклята ми се развяваха от хладния вятър, проникващ през отворената балконска врата. Нощта отдавна бе спуснала своето було върху света и пред мен се разкриваше единствено тъмнината на градината отпред, граничеща на запад с необятни полета. В далечината примигваха, сякаш разлюлени от вятъра, светлините на града.

Стоях така до вратата със съзнание, изпразнено от всякакви мисли, благодарна на освежителната хладнина след знойния ден. За миг отправих поглед към притъмненото небе и дъхът ми секна.

"Боже, колко звезди!" - ахнах на ум.

Бях забравила за звездите, за съществуването им, за красотата им. Сега, когато ги преоткрих, почувствах колко празен и безсмислен в действителност се оказва моя вече живот на "поотраснала млада личност". Всичко в него имаше своето място - дори и разхвърляната ми стая, но заедно с това бях забравила това толкова по-голямо творение от мен. Бях забравила, че не съм сама, че не трябва да съм егоист, воден само от своите проблеми и нужди. Бях забравила да съм преди всичко човек.

Почувствах се празна, нищожна. Представяйки си живота ми в момента, в съзнанието ми се оформи един празен лист с надраскано името ми отгоре. Да, това действително бе животът ми в момента - една нова страница от книга, крепяща се на минало, обгърнато в мъгла. Сякаш някой много старателно бе изтрил с гумичка за молив всички имена в живота ми - имена на приятели, на момчета - всичките забравени... Бяхме само аз и изпразнената страница на моя живот...

Погледнах към трептящите светлини на София. Всяка една от тях означава нещо - самотата на един човек...

Там някъде, в града, е и моята светлинка, моята болезнена, празна самота и един лист, чакащ да бъде запълнен...