Пръстен от маргаритки

Неделя е различен от другите дни. Миг, в който Господ си почива и ни оставя сами със себе си. Ден, в който почистваме дома си и подреждаме разхвърляните през седмицата мисли. Неделя е времето, в което творим уют, както в къщите си, така и в душата.
Елена погледна в чашата си с изпитото от нея кафе и каза:
-Ето, днес дори утайка няма. Виж, колко е чисто дъното на чашата.
Младата жена докосна седящия до нея мъж и погледна през прозореца. Слънцето сякаш се беше спряло в клоните на кайсията в двора. Очите на Елена и слънчевите лъчи се срещнаха и топлината им се сля в едно цяло. Младен отпи от кафето си и потъна в безвремието на неделната сутрин. В началото на май имаше много празнични дни, в които двамата почиваха. Тя бе изчистила и подредила навсякъде, а той бе свършил работата си в двора. 
-Колко е хубав денят, нали? - каза Елена. - Какво ще правим днес?
- Каквото искаш - отговори Младен.
-Е, не! - рече младата жена. - Хайде ти предложи, нали си мъж, не може все аз.
Младен занесе двете чашки до мивката и ги изми. 
-Искаш ли да си направим разходка в гората?- попита той. -Не ми се ходи по кафета, сега ще е пълно с хора, ще ни питат как сме, що сме. Искам тишина. 
Елена погледна приятеля си, усмихна се и каза:
- Добре, да идем. И аз имам нужда от една такава разходка. Нито в кафето можем да си говорим, а тук никак не ми се седи, макар че ни е чистичко и уютно, искам въздух.
Елена и Младен живееха заедно от близо половин година. Работеха в различни фирми и през седмицата се виждаха късно вечер. Дори и сутрините си рядко споделяха, всеки забързан да се подготви за своя динамичен ден. Говореха с много думи за кратко време, с които искаха да си кажат всичко. Младен беше влюбен в младата жена, а тя го обичаше повече от всичко. Липсваха си през деня, но в името на работата, а и за по-добър живот, те се примиряваха с това. И двамата копнееха за този свят неделен ден, в който имаха време един за друг.
-Готова съм! - каза Елена. - Хайде, побързай де!
Младен облече блуза с къс ръкав. Взе си и тънкото яке и отговори:
-И аз съм готов.
Двамата излязоха от дома си и тръгнаха по тротоара. Разминаваха се с хора, които също като тях бяха ранобудни. С някои от тях се поздравиха, а с други просто си разменяха кимване или усмивка, може би от уважение към това, че обичаха ранните сутрини в неделя. Младен хвана ръката на Елена и усмихнати и влюбени вървяха напред. Той докосваше всеки пръст на младата жена, но като стигна до безименния, нарисува невидимо с показалеца и малък кръг и задържа пръста си там. Елена се спря. Погледна приятеля си в очите, но не можа да каже нищо. Продължиха да вървят по пътя, който бяха избрали двамата. Минаха през улица, по която имаше магазини. Забързаха своите крачки, за да излязат по-бързо от накичените манекени по витрините. Знаеха, че всичко това бе временно и преходни, както дрехите, така и потребността на хората да са в крак с модата. И двамата бяха във възраст, в която не държаха на блясъка и не ламтяха за скъпи вещи. Минаха покрай бижутериен магазин и тогава Младен спря. Погледна през стъклото, но Елена го дръпна за ръката и отново тръгнаха по улицата. Младият мъж се учуди, как е възможно приятелката му по нищо да не прилича на другите жени. Не харесва накити, нито пръстени. Не се кипри. Гримира се много рядко, в изключителни случаи. Не желае скъпа кола. Дори не ревнуваше. И не лъжеше, това той разбираше от очите й. Хванати за ръце, Елена и Младен излязоха от града. Гората се виждаше и беше толкова близо, че им се струваше, че можеха да я докоснат с едно протягане на ръка. Слънцето вървеше зад тях, пазеше ги, топлеше и не допускаше дори да си видят сенките, в които нямаше душа. Колкото по-тесен ставаше пътя към гората, толкова въдухът бе по-чист. Двамата влюбени бяха посрещнати от първите дървета. Стройни и високи борове пазеха своята майка. Но пускаха всеки, който имаше нужда от тишината и от мъдростта на времето.
-Колко е хубаво! - каза Елена. - На метри сме от града, а каква разлика, нали? Все едно, че никога не е имало коли, хора и шум.
Младен стисна по-силно ръката на своята любима, усмихна се и каза:
-Да, уникално е. И виж само, как ни посреща гората. Нито някой я е учил на вежливост, нито на обноски. А пътеката й е постлана с борови иглички и шума и не усещаш, че стъпваш. 
Суха пръчка изпука под краката му и го стресна, а Елена рече:
-Ето, това е напомняне от гората, че трябва да сме тихи. Стресна ли те?
Двамата се засмяха и продължиха напред. Пътеката бе станала толкова тясна, че не можеха да вървят един до друг. Елена водеше, а Младен я следваше. Тя се радваше като дете на всяка песен на птиците, които се чувстваха като у дома си и пееха без да се страхуват. Кълвач отмерваше секундите на безвремието, а някаква птичка показваше таланта си в многото октави, в които се разпяваше.
-Я, полянка! - учудено извика Елена.
Излязоха от гората и отново Младен хвана за ръкка своята любима. Голяма поляна ги прегърна в зелена прегръдка. Толкова зелено, че и двамата затвориха очи. Слънцето ги чакаше там, може би знаеше, че ще излязат от гората и ще стигнат до поляната. По земята, сякаш някой беше хвърлял с шепа цветя и бе нарисувал картина, която можеше с часове да се гледа. 
- Маргаритки, колко много маргаритки! - каза Елена и поведе Младен към красивите цветя.
Доближиха се до живите букети и младата жена откъсна няколко от нежните растения.
-Какво нещо е природата - каза Младен. - Как е сътворила, виждаш ли, в средата е жълто като слънцето и грее с тези малки бели лъчи.
Елена докосна с пръст устните на младият мъж и каза:
-Тихо. Тук всичко може да замени и най-силните думи. Тихо!
Той седна на тревата. Жената също и се облегна на гърба му. Усещаше опората, която той винаги й бе давал. Дори сега, когато гледаха в различни посоки, те знаеха, че са едно цяло и са в мислите си един на друг.
- Я ме виж! - каза Елена. -Хубава ли съм?
Младен се обърна и видя красив венец, който Елена бе направила от откъснатите маргаритки. Приличаше на принцесите от приказките, толкова хубава и нежна. 
-Много си хубава! - отговори мъжът. - Но чакай, тук едно цветче ми се струва в повече.
Той откъсна скришом три, но й сложи в ръката само една маргаритка и отново се обърна и се облегна на любимата си. Потъна в тишината на зеления оазис и преплиташе стеблата с цветовете на красивите растения.
-Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича - шепнеше Елена.
Младен се усмихна и се стресна, когато тя извика:
-Обича ме!
Младият мъж се изправи, застана срещу жената с венец от цветя на главата си, подпря коляно в тревата. С едната си ръка хвана нейната, а с другата й постави малък пръстен сътворен от тайно откъснатите от венеца цветчета. Елена прегърна Младен и капка роса се стичаше по бузата му. Роса от очите на любимата.
-Как се сети? - тихо го попита тя.
-Ами, нали знаеш какво значи "маргарита"? Това е перла или бисер.
-Това е много по-скъпо от всичко - каза Елена и затвори отново очи.
Затвори очи и Младен.
Двамата потънаха в безвремието, което беше рожба на неделния ден и чистата обич на маргаритките.