Излезе на улицата в обичайното прекрасно настроение въпреки продължилите горещини, които не понасяше. Запътен към работата си, започна по навик да си тананика своята любима песен:

      „Иска ми се да живея, да се смея и да пея, че животът е много мил...”

      Познаваше всеки метър от улиците, по които минаваше, всяко оцеляло от времето дърво, всяка сграда. Вярваше, че нищо не може да го изненада. Но не бе прав. Прекрасният летен ден му поднесе нещо неочаквано, по своему трогателно и същевременно зловещо, като предсказание за раздяла. Макар някакво странно предчувствие да го бе заставило да намери начин да подари картините си. Но тогава не мислеше за това. Или по-скоро не можа да го разбере. Проумя го едва след малко повече от седмица.

      Улиците бяха почти пусти. Може би заради температурите и започналите летни отпуски. А може би на никого не му се излизаше от хладните учреждения наоколо. Имаше само обичайните пенсионери пред общината, дошли да си платят годишните данъци. Изгледа опашката машинално и продължи към Кукления театър. Подмина входа и спря изненадан. В средата на тротоара видя бял гълъб. Приближи се бавно. Не искаше да го изплаши, ако е замаян от нещо и да му даде време да реагира. Нищо подобно не се случи. Птичката бе мъртва. Внимателно я взе в ръцете си. Навярно лежеше тук отскоро, защото още телцето бе топло. Нямаше следа от удар или каквато и да е раничка. По притворената човка разбра, че малкото сърчице не бе издържало горещината през последните няколко дни.

      Главата се плъзна между пръстите му и се залюля, провисвайки между тях. Подхвана я с другата си ръка и дланите му създадоха малко легло. Нежността, която държеше в ръцете си, напомняше неволно на извивките на човека, с когото обичаше да танцува. Но имаше огромна разлика. Онова красиво тяло бе младо и изпълнено със зовяща женственост. А днес в ръцете му лежеше само една следа от студената и безпощадна целувка на Смъртта.

      Реши да остави гълъба върху близкия трафопост пред прозорците на една банка. Не искаше да бъде разкъсан от лутащите се по „Славейков” кучета. Или да бъде стъпкано от бързащите за незнайно къде хора. Зарече се в душата си на връщане да мине по същия път и да го погребе в близката градинка. Вече го бе правил като ученик, ако намереше убита от прашка птичка. Разбира се, ако някой преди него не бе направил същото.

      Така и стана. Вечерта намери птицата така, както я бе оставил. Само от човката бе протекла и вече засъхнала струйка кръв. Тялото се бе вкочанило. Крилата бяха вече разперени за последния ù полет към птичия рай. На никого не бе направило впечатление, че един живот е бил прекъснат от съдбата и че една бяла птица вече я няма на този свят. Нищо, че не бе бяла лястовичка. Нима само те носят щастие, когато ги видиш? Не бе уверен в това. 

      В купения вестник укри мъртвата птица от любопитните минувачи и се запъти към градинката зад двореца. Там дърветата щедро раздаваха своята сянка на седналите в любимото му кафе. Ръцете му изкопаха под едно дърво нейното последно гнездо. След малко земята вече бе погълнала завинаги едно чисто същество. После седна на една от масите и си поръча кафе. Вече имаше още една причина да идва на това място.  

      А след няколко дни се потвърди предчувствието му, че ще загуби възможността понякога да чува смях с пеещи в него родопски чанове. Остана му единствено споменът за един скромен подарък. Картини, които привлякоха вниманието на бяла птичка. Бе ги запазил, защото му бяха скъпи и на него. Щастлив, разбра, че и тя ги хареса, без да усети защо иска съвет от нея и какво ще последва...

Юни 2012