Юмпе съм аз, къзъм, Юмпето от Кадънка. А то все – старицата с мантото, та старицата с мантото. Че каква старица съм аз? Направо съм си баба! Тъй ми и викат – баба Юмпе от Кадънка. Ей го де е нашто село, на един хвърлей път от Кърджали. Носим ние манта, и в студ, и в пек, адет1 си ни е. И шалвари носим, ама вече са на изчезване. Преди, по живковите времена /Аллах да го порази и на оня свят, дето искаше да ни „възражда“ и що народ прокуди от родината, единствената, дето я имаме, в оная, другата – старата!/, та тогава по едно време ги бяха забранили, ама на птичка можеш ли да заповядаш да си смени перата и пак да пее? Не става! Носехме си ги ние, къде тайно, къде явно. А сега младите станаха модерни европейци и американци, внуците се раждат там, по света, а родините – една сюрия, да ги питаш какви са, турци ли са, българи ли са или немци, испанци, французи – не знаят! Ние, старите, се топим, на доизживяване сме, дето казват по телевизията. То и Кадънка вече я няма, баталясано2 ни е селото ...