Апатия.
Седя си сгушена на стола и не мисля за нищо друго, освен за собствената си апатия. Вече няколко седмици съм толкова апатична, че не мога да се понасям. Не ми се диша - изисква толкова усилия. Някъде дълбоко в главата ми процесорът ми е гръмнал, знам си го. И толкова гадории се случиха... Сигурно всички останали в света са безкрайно щастливи, защото съдбата се занимава единствено с моето нещастие и... апатия. Някъде там един малък мускул, който движи клепачите ми, трепери от четири дни, вече съвсем сериозно ми лази по нервите. Ще го оставя да си поиграе още малко с мен и накрая ще си извадя окото - така и така харесвам повече другото. Пък и още никой не ми е казвал: "Имаш прекрасно око!".
Тъпо ми е, много ми е тъпо и апатично - не ми се слуша музика, не ми се гледа телевизия и кафето тази сутрин беше някак си грозно, а как ме гледаше изпод вежди от чашата. Нагла напитка такава - гади ми се от тебе! И докато гледах как цигарите ми танцуват ча-ча на масата, си помислих: "Какво не ...