6.02.2009 г., 0:10 ч.
Пътеката на Болката
4 мин за четене
ПЪРВО
Вещицата клечеше пред прихлупената землянка и на пръв поглед изглеждаше мъртва - замръзнала в позата, в която я е оставил Последният*. Пламъците на огъня хвърляха трепкащи отражения върху сведената й глава, очите под затворените клепачи не помръдваха. Съсухрената, древна кожа изглеждаше невъобразимо крехка - като стар пергамент, а неразбираеми татуировки образуваха сложна плетеница по челото и бузите й.
- Тя ли е? - Прошепна Арн до ухото ми. - Изглежда доста... хм, мъртва.
- Ама не е - рекох.
Той ме погледна странно, но си замълча, за което му бях страшно благодарен. И без това бях адски изнервен. В момента до болка се нуждаех от някой, в когото да впия зъби.
Изправих се:
- Чакай тук.
Докато вървях към землянката, посегнах с ръка към костената дръжка на дългата кама, ала не я извадих. Беше просто предпазна мярка. Започнах да се приближавам към вещицата - стъпвах безшумно, доколкото можех на два крака. Козината по протежение на гърба ми настръхна - и то не само защото нощта беше хладна.
- Свали ръката си, Лоу Гару. - Дрезгавият глас на дъртата кикимора ме накара да подскоча. Духове подземни, дано Арн не е видял това. И без това проклетият човек не пропускаше да се заяжда, макар формално да бях по-старши от него. - Тук няма заплаха за теб.
- Името ми е Дарраел - казах. Не че имаше някакво значение.
- Проблем ли има това, че си Лоу Гару? - попита вещицата.
- Не. Ала въпреки това името ми е Дарраел.
Приближих са от отсрещната страна на огъня и се огледах. Не виждах пазачи. Това, само по себе си, беше притеснително. Означаваше, че съсухрената развалина срещу мен е по-могъща, отколкото някой можеше да предположи.
- Твоят приятел в храстите няма ли да се присъедини към нас?
Погледнах дъртофелницата и сбърчих нос от миризмата на дим.
- Мисля, че там му е по-добре.
Вещицата сви рамене - а може би така ми се стори.
- Значи ще говоря само с теб.
- Затова съм дошъл.
Изчадието кимна. През цялото време не беше отворила очи. Тая да не е сляпа? Когато ни разказа за нея, Кай не спомена нищо такова... но пък те, гномите, честичко забравят по някой факт. Не че имаше някакво значение.
- Кажи тогава какво искаш, Дарраел от Лоу Гару. Кажи словата си, но го направи сега, в този момент!
Нямаше нужда да ме подканя повече.
- Имена - рекох. - Трябват ми имена.
Вещицата сякаш се сепна. Това обаче отмина бързо, като дим на вятър.
- Имена, казваш - провлачи тя. Гласът й беше истинско изпитание за ушите ми. За разлика от хората, нашият слух е много чувствителен - затова всяка дума на вещицата се забиваше в тъпанчетата ми като костена игла. Струваше ми се, че тя го знае.
Кимнах.
- Да, имена.
- Има много имена по света, Лоу Гару. Кои точно искаш да знаеш?
И аз й казах.
***
Това се беше случило преди два дни. А сега аз и Сейви стояхме на върха на скалния склон и се взирахме надолу, към мястото, където стоеше Арн.
Тежките каменни врати на гробната камера започнаха да се отварят с влудяващ грохот от който козината по гърба ми настръхна.
- Изгубил си е ума - Изсъска Сейви. - Наистина си е изгубил ума.
- А може би не - промълвих замислено.
Сейви ме изгледа сякаш бях паднал от небето.
- Сбърках - рече. - И двамата сте си изгубили ума. Чия всъщност беше...
Вдигнах ръка, за да я прекъсна.
- Гледай.
Когато портите се отвориха докрай, Арн хвърли бърз поглед към мястото, където стояхме, и кимна леко. Това значеше, че моментът вече е настъпил.
Извадих ножа и тръгнах предпазливо към западната страна на склона, която се спускаше досами стените на гробницата. В гърдите ми отекваха ударите на сърцето - биеше в гръдната клетка, звукът кънтеше из цялото ми тяло. Устните ми се отдръпнаха, разкривайки острите зъби - несъзнателен жест, така характерен за всички от моя вид. Вълнението преди лова.
Погледнах към сцената долу.
Арн беше скрил лицето си под дълбоката качулка и се надигна от каменната скамейка, за да посрещне онзи, който излезе от гробницата.
Чух как Сейви си поема дълбоко дъх. Знаех какво си мисли. В крайна сметка никой не я беше предупредил, че Жреците на Болка са вампири.
Изгарях от желание да се спусна по склона на четири крака, но нямаше как да оставя ножа, тъй като острието от Небесен камък можеше да постигне онази степен на тихо убийство, която нямаше как да се получи, ако действах със зъби и нокти.
Бях нервен. Вълчият ми слух долавяше откъсчлени фрагменти от разговора на Арн и вампира. Все още не бяха влезли вътре. Ако имахме късмет, човекът щеше да забаламосва Жреца на Болка докато свърша работа. В краен случай Арн щеше да е принуден да използва оръжието си. Надявах се да не се стигне дотам. Всички се надявахме. Това не само щеше да вдигне на крак всички. Да убиеш Жрец на Болка не беше на добро. Лоша поличба, както казват човеците.
(следва)
Вещицата клечеше пред прихлупената землянка и на пръв поглед изглеждаше мъртва - замръзнала в позата, в която я е оставил Последният*. Пламъците на огъня хвърляха трепкащи отражения върху сведената й глава, очите под затворените клепачи не помръдваха. Съсухрената, древна кожа изглеждаше невъобразимо крехка - като стар пергамент, а неразбираеми татуировки образуваха сложна плетеница по челото и бузите й.
- Тя ли е? - Прошепна Арн до ухото ми. - Изглежда доста... хм, мъртва.
- Ама не е - рекох.
Той ме погледна странно, но си замълча, за което му бях страшно благодарен. И без това бях адски изнервен. В момента до болка се нуждаех от някой, в когото да впия зъби.
Изправих се:
- Чакай тук.
Докато вървях към землянката, посегнах с ръка към костената дръжка на дългата кама, ала не я извадих. Беше просто предпазна мярка. Започнах да се приближавам към вещицата - стъпвах безшумно, доколкото можех на два крака. Козината по протежение на гърба ми настръхна - и то не само защото нощта беше хладна.
- Свали ръката си, Лоу Гару. - Дрезгавият глас на дъртата кикимора ме накара да подскоча. Духове подземни, дано Арн не е видял това. И без това проклетият човек не пропускаше да се заяжда, макар формално да бях по-старши от него. - Тук няма заплаха за теб.
- Името ми е Дарраел - казах. Не че имаше някакво значение.
- Проблем ли има това, че си Лоу Гару? - попита вещицата.
- Не. Ала въпреки това името ми е Дарраел.
Приближих са от отсрещната страна на огъня и се огледах. Не виждах пазачи. Това, само по себе си, беше притеснително. Означаваше, че съсухрената развалина срещу мен е по-могъща, отколкото някой можеше да предположи.
- Твоят приятел в храстите няма ли да се присъедини към нас?
Погледнах дъртофелницата и сбърчих нос от миризмата на дим.
- Мисля, че там му е по-добре.
Вещицата сви рамене - а може би така ми се стори.
- Значи ще говоря само с теб.
- Затова съм дошъл.
Изчадието кимна. През цялото време не беше отворила очи. Тая да не е сляпа? Когато ни разказа за нея, Кай не спомена нищо такова... но пък те, гномите, честичко забравят по някой факт. Не че имаше някакво значение.
- Кажи тогава какво искаш, Дарраел от Лоу Гару. Кажи словата си, но го направи сега, в този момент!
Нямаше нужда да ме подканя повече.
- Имена - рекох. - Трябват ми имена.
Вещицата сякаш се сепна. Това обаче отмина бързо, като дим на вятър.
- Имена, казваш - провлачи тя. Гласът й беше истинско изпитание за ушите ми. За разлика от хората, нашият слух е много чувствителен - затова всяка дума на вещицата се забиваше в тъпанчетата ми като костена игла. Струваше ми се, че тя го знае.
Кимнах.
- Да, имена.
- Има много имена по света, Лоу Гару. Кои точно искаш да знаеш?
И аз й казах.
***
Това се беше случило преди два дни. А сега аз и Сейви стояхме на върха на скалния склон и се взирахме надолу, към мястото, където стоеше Арн.
Тежките каменни врати на гробната камера започнаха да се отварят с влудяващ грохот от който козината по гърба ми настръхна.
- Изгубил си е ума - Изсъска Сейви. - Наистина си е изгубил ума.
- А може би не - промълвих замислено.
Сейви ме изгледа сякаш бях паднал от небето.
- Сбърках - рече. - И двамата сте си изгубили ума. Чия всъщност беше...
Вдигнах ръка, за да я прекъсна.
- Гледай.
Когато портите се отвориха докрай, Арн хвърли бърз поглед към мястото, където стояхме, и кимна леко. Това значеше, че моментът вече е настъпил.
Извадих ножа и тръгнах предпазливо към западната страна на склона, която се спускаше досами стените на гробницата. В гърдите ми отекваха ударите на сърцето - биеше в гръдната клетка, звукът кънтеше из цялото ми тяло. Устните ми се отдръпнаха, разкривайки острите зъби - несъзнателен жест, така характерен за всички от моя вид. Вълнението преди лова.
Погледнах към сцената долу.
Арн беше скрил лицето си под дълбоката качулка и се надигна от каменната скамейка, за да посрещне онзи, който излезе от гробницата.
Чух как Сейви си поема дълбоко дъх. Знаех какво си мисли. В крайна сметка никой не я беше предупредил, че Жреците на Болка са вампири.
Изгарях от желание да се спусна по склона на четири крака, но нямаше как да оставя ножа, тъй като острието от Небесен камък можеше да постигне онази степен на тихо убийство, която нямаше как да се получи, ако действах със зъби и нокти.
Бях нервен. Вълчият ми слух долавяше откъсчлени фрагменти от разговора на Арн и вампира. Все още не бяха влезли вътре. Ако имахме късмет, човекът щеше да забаламосва Жреца на Болка докато свърша работа. В краен случай Арн щеше да е принуден да използва оръжието си. Надявах се да не се стигне дотам. Всички се надявахме. Това не само щеше да вдигне на крак всички. Да убиеш Жрец на Болка не беше на добро. Лоша поличба, както казват човеците.
(следва)
© Владимир Ангелов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Благодаря. Веднага щом останалите части бъдат готови, ще ги пусна тук. Малко съм претрупан със започнати произведения, така че не знам кога точно ще е това
-
Радвам се че имам удоволствието първа да коментирам произведението ти! Следва? Кога? Чакам с нетърпение.Веднага ти слагам 6 .Поздрави
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
