Краят на пътуването настъпи. Водачът спря първото магаре на което се бях възцарила.   След него спряха и другите две "таксита". Мъжът отиде да разтовари багажа и остави наша милост на произвола на съдбата. Посрещачката беше местна и имаше опит както с качването така и със слизането. Плъзна се по корема на магарето и елегантно се приземи. Аз, обаче от малка имам страх от високото и не посмях да последвам примерът й. Реших да се обърна по корем и без да гледам да се "спусна". Посрещачката като разбра намерението ми каза, че е опасно, защото може да падна под магарето и то да ме смачка. Тези думи прекършиха желанието ми за дейстрвие. Стоях си на самара без никакво намерение да сляза. Водачът дойде и като разбра проблема отчаяно ми заяви, че не може нито да ми остави магарето, нито да ме води със себе си.
- Скачай, жено, не ми губи времето 
викаше той, а аз само клатех отрицателно глава пълна с решителност. Посрещачката, се заля в смях, а мъжът проклинаше часа в който ме срещна. От съседската къща се подадоха любопитни глави. Това любопитство ме спаси. Една жена изнесе стол, сложи го до магарето и ми подаде ръка. Слязох безпроблемно и се хвърлих на врата й с хиляди благодарности. Водачът без малко да направи същото, но беше спрян навреме. Той радостен пое животните и тръгна обратно. Жените поеха мен и със смях и закачки влязохме в къщата. 
Преминаха два дни с подредба и приобщаване към новото място. На третият ден следобяд реших да се "спусна" на разузнаваме - да видя острова и той да види мен. Сигурна бях, че новината за пристигането ми вече беше пленила населението  
Предупредиха ме, че трябва да се оглеждам, за да запомня пътя, иначе има вероятност да ме търси спасителният отряд. Къщите не се различаваха много по между си. Бяха като двуяйчни близнаци - хем еднакви, хем имат незабележими с просто око разлики. Но моето око е сложно  . Мислех си, че Бог като е създавал животните е дал възможността да маркират пътя си, за да го разпознават не само те, но и другите. Ако беше дал и на човека тази способност голямо пикаeне щеше да пада 
На пристанището все още беше пусто. Мяркаха се няколко любопитни чужденци, но бързо се шмугваха в малкото отворени кафенета. Аз направих същото. Седнах до прозореца, поръчах си любимото кафе, отворих лаФтопа и ето, сега четете историята, която надявам се да ви достави удоволствие. 
Навън вятъра открадва по някоя капка от морето и я разнася, за да усетим дъхът, който ще ни привлече, след някой месец, в нежните му прегръдки!
о-в Хидра