Боян избягваше най-популярните маршрути. Като момче бе посетил най-известните дворци, музеи и паркове в няколко европейски столици, но всяка ескурзия го беше разочаровала. Той не бе споделил това на никого. Все пак тези забележителности бяха едни от най-известните в света и всички около него ги превъзнасяха! Младият мъж обаче се чудеше дали не пропуска нещо. Беше се случвало години наред да си гради представа за някой град и всичките му красоти, а когато наистина ги види отблизо, те да не отговарят на фантазиите му. Не че искаше да го хване синдромът на Стендал*, но не разбираше защо нищо, което бе видял на тези екскурзии, не го бе вдъхновило или разтърсило.

   Сега, докато беше във влака, Боян отпусна глава назад на седалката и затвори очи. Бе решил да пътува спонтанно, без да става част от туристическа група. Не мислеше за местата, които щеше да посети, нито пък за хората, които можеше да срещне. Дори не говореше местния език.

  Младият мъж за пореден път започна да прехвърля в ума си последните месеци, които бе прекарал главно на легло. Заради внезапно появилата се болест той беше отложил последната година от следването си. Дните се сливаха в паметта му– първоначално приятелите му често идваха, а някои му носеха от любимото му ядене, за да приповдигнат духа му. Сядаха на някой стол до леглото и му разказваха за ежедневието си. Избягваха обаче да говорят за болестта му. После неусетно разредиха гостуванията си, заети я с учене, я с нова работа. Боян се сети за думите на един от тях, който стягаше сватба:

– Съжалявам, но реших Слави да ми е кум. Знам, че се уговорихме да си ти, но сега се притеснявам за здравето ти. Ами ако още не си се излекувал до ноември? Ще остана без кум...

   Болният си бе замълчал. Та какво можеше да каже? Само медицинската сестра, която идваше да се грижи за него, сякаш усещаше какво му е на ума. Гледаше го с кротка и леко тъжна усмивка и понякога отваряше уста да каже нещо утешително. Накрая обаче не намираше подходящите думи и си замълчаваше.

    През деня Боян все четеше или гледаше телевизия, а нощем се опитваше да спи. Понякога имаше усещането, че ще минат години и той все така ще се върти в леглото, сякаш нищо не се е променило. Мъчеха го обаче не толкова телесните болки, а застоят и самотата, празните и бавно отминаващи дни. Защо му се случваше това? Защо го бяха изоставили тези, които смяташе за свои приятели? Доскоро те все още се обаждаха по телефона, за да му говорят празни учтивости. Изглежда, за тях разговорите с него бяха просто едно досадно бреме.

   Физическите страдания на Боян постепенно намаляха, но той не се радваше. Отложил завършването на университета, в онзи момент той не знаеше с какво да запълни дните си. Внезапно обаче се сети за приключенските романи, които бе прочел в предходните седмици, и за далечните места, които бе видял по телевизията. Защо и той да не попътува? След известно време укрепна съвсем и сподели с родителите си за внезапно появилия се в него копнеж. Лекарите му разрешиха и скоро Боян тръгна сам да обикаля из Европа. Не бе попитал никого дали иска да го придружи. Нима някой щеше да се съгласи? Всички други бяха заети, само той имаше свободно време, с каквото не бе разполагал отдавна. А и копнееше да изживее нещо ново и интуитивно усещаше, че за да се случи това, трябва да е сам.

    Когато пристигна, пътникът се настани в един евтин хотел и тръгна да се разхожда из града. Наблюдаваше хората и се питаше с какво ли са по-различни от него, от българите. Стигна до извода, че в много отношения местните са точно като сънародниците му.

   На Боян му харесваше да обикаля из китните малки улички, да се губи в непознатия град и после отново да открива верния път. Въпреки това смътно усети, че е разочарован. Сякаш търсеше нещо, но не знаеше какво и не успяваше да го намери. Уморен от вървенето, реши да се прибере в хотела. По пътя обаче вниманието му бе привлечено от една катедрала. Подобно на много свои съвременници, Боян не беше силно религиозен. Всъщност баща му, който работеше в научен институт, бе отявлен атеист и често му беше говорил за убежденията си. Въпреки това пътникът влезе в храма, подтикван от внезапно появилото се желание да запали свещ за здраве. Намери си място, където да седне, и разгледа витражите. После вдигна очи нагоре и замръзна... изведнъж се почувства съвсем дребен. Затвори очи и потъна във внезапно изникнал, отдавна непотърсен спомен.

   Когато беше още дете, Боян понякога сядаше на вечеря с родителите си и прескачайки по каналите, баща му се спираше на някой документален филм на тема астрономия. Момчето съзерцаваше като омагьосано невъобразимо дълбокия мрак, който обгръшаще звездите и планетите… и изведнъж го обхващаше такъв ужас, какъвто само едно дете може да изпита. Боян скачаше от масата и бягаше в стаята си, където заставаше пред другия телевизор и си пускаше анимации. Дори щом се успокоеше, той не смееше да вдигне щорите и да погледне нощното небе отвън. Внезапният страх озадачаваше родителите на момчето, а то самото също не знаеше как да обясни защо се е уплашило толкова. Не можеше да изрази мислите си с думи, усещаше, че няма да го разберат.

    Боян вече отдавна беше надраснал страха от чудовища, криещи се под леглото му. В един момент от детството си просто беше осъзнал, че те не съществуват. От друга страна, още тогава се бе досетил, че дори и най-умният възрастен не може да каже със сигурност защо сме тук и какво има отвъд нашия познат свят. Като момче Боян смътно бе осъзнал, че това, което е далеч от него и от Земята, е непознаваемо. Беше поискал да узнае отговорите на всички въпроси, а дори баща му, който беше учен, не можеше да му ги даде. Точно това го плашеше. Години по-късно Боян бе прочел любопитна история. Тя разказваше за един атеист, приятел на Исак Нютон, който го посетил и видял негов проект– механизиран макет на Слънчевата система. Гостът попитал учения кой е създал тази машина. “ Никой”, отвърнал му той. “ Как така? Това не е възможно, все трябва да е нечие творение!”, възразил приятелят. Нютон му отвърнал: “ Така ли? Вие не вярвате в Бог. Тогава кой е създал истинската Слънчева система– това много по-велико творение?”. След тази случка познайникът му се отказал от атеистичните си възгледи. Боян не знаеше дали тази история е истинска, но се замисли дали известният физик не е бил прав.

    Изведнъж прогърмя музика. Младият пътник рязко отвори очи и видя един мъж да свири на органа. Мелодията затрептя из въздуха– токата и фуга в де минор на Бах! Боян все си мислеше, че тези първи ноти, част от музиката в твърде много филми, бяха изгубили свежестта си. Само че сега, в тази катедрала, те звучаха... различно. Беше едновременно стряскащо и удивително как усещаше вибрациите на музиката в тялото си, особено в гърдите. Огледа се и видя, че всички бяха притихнали и не помръдваха. Някои само следяха с очи движенията на органиста. Постепенно музиката се забави, стана по-лека. Тялото на Боян се отпусна и той си пое дълбоко дъх. Вече беше спокоен дори когато зазвучаха драматични тонове. “ Някой е построил тази катедрала, изрисувал е стените ѝ, направил е витражите… Преди три века Бах е сътворил тази музика, а органистът с години се е упражнявал, за да може да я изпълнява… Нима за това няма причина?”, помисли си той. Отново погледна хората около себе си. Повечето бяха местни, други може би– чужденци на посещение като него. Сигурно някои от тях никога повече нямаше да стъпят в тази катедрала. А дали той някога щеше да дойде тук отново?

    Боян погледна нагоре. Сега отново се чувстваше малък, но колкото и да бе странно, това не му тежеше. Да, светът бе много по-голям от него и от всички присъстващи, много по-голям от този храм и от музиката, която го бе озвучила. Но нима това правеше хората по-слаби, по-малоценни? Нима неговите надежди, страхове, желания, мисли и чувства нямаха смисъл и тежест? Нима хората побираха по една минивселена в себе си и съществуваха просто ей така, без причина?

   Не знаеше колко време е минало, но когато излезе от катедралата, вече бяха изгрели първите звезди. Боян погледна нагоре към тях и се усмихна. Те вече не му вдъхваха страх, а умората си бе отишла. Младият пътник реши да се върне в хотела, да си събере багажа и да изчака следващия влак на гарата. Щеше да се върне у дома.

_____________________________________________________________

* синдром на Стендал – психосоматично разстройство, което може да се прояви, когато дадено лице ( често турист) е изложено на преживяване от голямо лично значение, особено гледане на изкуство. Синдромът се характеризира с учестено сърцебиене, световъртеж, преходно умопомрачение, загуба на ориентация в пространството и времето. Възможни са халюцинации, припадъци, изблици на агресия и пристъпи на паника. ( бел.а.)