Пътуване

Всяко пътуване започва от първата крачка, а всяко пътуване с кола  с първия мигач, с първата спирачка, с първото недоволство от колегата шофьор. Така започва и моето пътуване всеки ден . Пътят е по един час и в двете посоки към работното ми място, който час ми дава много време за размисъл за всичко , което се случва около мен , покрай мен и най-вече с мен.  Слушам повече музика. Слушам и  водещите, които се надпреварват кой по смешен виц или история да разкаже за да задържи колкото се може повече  зрителите на техния канал.  Наблюдавам повече пътя,  по който минавам и откривам  неща , които никога няма да ги забележи човек , ако мине веднъж или дваж по него. Абе интересен тът.

След четири месеца пътуване, започнах да чувствам пътя, като мой добър познат ,с който сме имали доста преживявания.  Познавам му завоите, табелите, дупките, знам колко минути е до всяко населено място, ако се движа с  “X” скорост. Вече забелязвам дори дърветата и храстите покрай него и най вече птиците. Птиците са разни , но най голямо впечатление ми направиха соколите, които живеят покрай пътя, ловуват в нивите и местата покрай пътя, гнездят, раждат и отглеждат своите поколения покрай пътя. Дори не обръщат внимание на колите покрай тях, нито на шума, нито на огромните облаци прах , които те вдигат, сякаш това са толкова незначителни  неща за тях (и те са разбира се) , че даже не заслужават вниманието им.  Толкова свикнах с тях, че когато минавам покрай тях  им кимам, като на добри познайници. Горди  птици.

Дори и хората, които виждам всеки ден, като бабите , които продават на пазара в края на на едното село, човекът с колелото  и винаги с маска в другото, хората които всеки ден отварят магазинче за всякакви дреболии , а вечер  когато се връщам ги прибират. Знам  ги всичките, но без да ги познавам. Хора някакви.

Забелязвам и колите без да виждам лицата на хората, които изпреварвам или ме изпреварват , като си ги кръщавам с имената на марките им. Псувам, когато някой ме изпревари рисковано и усещам адреналина, когато го направя аз. Въобще весел път.

Но най – ценното на този път е самотата . Самотата,  която ти помага да помислиш и за онзи другия. За човека , който е дълбоко в теб , и който не познаваш толкова добре, колкото трябва. За истинското аз, без плът . За носителя на знанието и истинската идея за живота ти на земята и най добрия ти помощник  в трудни моменти. За човека , който никога не трябва да лъжеш ,  и който винаги е до теб в трудни моменти. За Азът с главно „ А „, . А  когато пък и го обикнеш , колкото най милито ти, започваш да разбираш  живота по друг начин.  Важен човек.

И тук идват различните сезони,

С различните природни закони,

В различни географски зони

И разделени на различни гарнизони.

Сезони

Зима.

Тегаво е пътуването зимно време. То сняг, то студ , мъгла. Късно се съмва рано се стъмва. Сутрин пътуваш по тъмно.  Вечер се прибираш по тъмно. Дърветата и храстите са едноцветни и голи. Фаровите на колите светят безпощадно в очите ти, кой с неоново бяло,  кой с жълто, но светят пущините. Отблясъците им по мокрия асфалт те заслепяват до такава степен, че на моменти губиш пътя и се молиш да зърнеш осевата линия , за да не изпушнеш някой завой. Колоните от коли пъплят бавно, бавно. Видимост няма. Търпението се изчерпва и започваш да следиш за всяка възможност да изпревариш предния, па макар и само един от многото. Изведнъж ти се открива черен хоризонт, започваш да си припомняш всяка част от пътя за да прецениш дали аджаба ще ти стигне времето да изпревариш още поне един. Адреналина се покачва и настъпваш. Още малко, още малко и го изпревари този пред теб. Най после. Победа. Сърцето бие лудо , а пулса ти е сигурно на макс. И така стигаш до другия пред теб. И пак започва битката за новите десет метра. А когато се прибереш жив и здрав си казваш, че утре ще бъдеш по умен , но уви. Утре е същия сценарий , с още по рисковани изпреварвания. Най- лошото е, че започваш да свикваш с адреналина. Гадна зима.

Пролет

Почти приятно. Светло е. По пътя се срещаме с моите познати по път и чат-пат някой случаен, който съдбата го е пратила по нашия път. Слънцето блещи в очите ми и съм сложил слънчевите очила. Спуснал съм сенника докрай , при което хоризонтът ми намалява наполовина. Кофти гледка, но ще е само за час. Дърветата и храстите по пътя са вече в премяна съгласно цвета, който дядо боже им е отредил- бяло, жълто, зелено. Соколите ме посрещат с безразличие, като че ли не ме забелязват, но аз съм културен и си им кимам. Пак вали , но хубавото на светлото време е, че  дупките се виждат отдалече и някой от тях даже ги избягвам, но повечето са мои. Още съм на парно и пестя от климатик. Въобще идилия. Пътя е неравен и от време на време се разлюлявам, сякаш съм в лодка. Но не се оплаквам. Къде по-лоши пътища има. Важно е, че вече картинката е цветна, и природата започва да се събужда. Аромата на цъфналите дървета е божествен, не че го чувствам в колата де, но пък в колата си имам ароматизатор. А най хубавото е, че идва лятото. Напред към морето.

Лято

Пътя е същия с няколко нови дупки, които са се отворили след зимата. Картината пред мен е предимно зелена, което успокоявало очите (дрън, дрън). Хубавото сутрин е , че слънцето отдавна е изгряло и не се налага да свалям сенника толкова ниско. Иначе хората са същите, птиците са повече, но соколите са се маскирали в короните на дърветата и не ги виждам. Тук-там някой прехвръква, и виждам, че са някъде там. Топло е. Климатика е на макс. Музиката е същата. Водещите подканват всеки да не сменя станцията, защото много го обича. Симо и Боги от БГ радио си казват петте причини за нещо си, а радио Витоша избира поредния късметлия, на който ще даде пет хиляди лева ( ама друг път). Живота си тече, както всеки ден. Мислите на всички, които могат да си го позволят разбира се, са насочени към мястото, където евентуално могат да прекарат отпуската си. Настъпват педала до дупка, сякаш така времето ще мине по бързо  и ще чуят заветните слова- от утре си отпуск, но не забравяй че тя има и край - и с хубавата българска дума „Айде чао” те изпращат да си починеш. Ти пък отиваш на море. Там се опичаш като рак, пиеш от сутрин до сутрин (ако си без деца/та или жена/та), или пък се скапваш да мъкнеш хиляди неща до морето и обратно (за децата де), кеф ти пояси, кеф ти дюшеци и най малко три чанти и идва време , когато си казваш- айде да се прибера и да отида на работа, че малко да си почина. Въобще весело лято.

Есен

Хубав сезон. Не е много топло, но пък времето се ядва. Имаш повече дрехи по себе си. То яке- ново, то обувки, готини, то рокля или панталон, а не като през лятото само едни сандали, три тишъртки и два чифта къси гащи. Вече си на работа. Пак си караш по твоя път. Срещаш познати хора, коли, че и соколите са там. Картинката е уникална. Кеф ти зелено, кеф ти жълто, тук там зелено. Красота. Дупките са станали  по педя дълбоки и два пъти по широки, но по телевизията казаха , че щели да ги закърпят някой ден. Мина морето , даже вече и тен нямаш. Разказал си всички истории за морето на твоите колеги, като си увеличи броя на жените по монокини, бирата , която си изпил и мацките , които си свалил (ако си ергенче разбира се) и всичко започва по старому. Парите , които си събирал цяла година или заема си ги фукнал за една седмица( ама то каква седмица), и започваш да събираш за другото лято.

А най лошото е , че идва зима.