Има нещо в този път. Нещо тягостно, нещо забравено. Три пъти се опитваме да преминем и да продължим и все не можем да стигнем до края. Тръгваме и се връщаме. Последният път заваля дъжд и той ни върна. Облаците бяха точно над нас. Тъмни и тягостни, като пътя под тях. А първият път изминахме най - много разстояние. Потъвахме все повече в някакво друго време. Хем си тук, хем не е сега. Наситено и тягостно усещане със всяка крачка. Очакваш, вървейки, да се освободиш от тази тягостност, но не можеш. Времето те притиска. Не ни остана време да стигнем до края и се върнахме. Вървяхме без цел.
Като се съди по табелите, пътя води до стара хижа. Два часа ходене и си там. Но навлезеш ли по пътя, нещо започва да те спира. На мен ми стана мъчно, идваше ми да заплача, без причина, спомних всички тъжни мигове. В главата ми се появиха образите на близките ми, който не са тук на Земята вече.
Сякаш много отдавна от тук не е минавал никой. Птиците като че ли заобикаляха. Път, който без хора пустееше и тъгуваше за хората, които са го забравили. Мечтаеше за живот, но живот от човешка енергия. Природата страдаше за хората.
Като вървиш по този път не отиваш напред, а се връщаш назад във времето.
Много пъти сме вървели по пътища, по които нещо ни е спирало. И много пъти е трябвало да продължим.
Една мисъл, един знак, една птичка и е можело да променим решението за връщате. Често най - тайнствените пътища са най - ясни. Но понякога, когато нещо ни спира, то ни спира завинаги.
Понякога пътя напред преминава през миналото. През забравена болка, през хубави спомени, през неосъзнати тайни. И именно за тези тайни ни говори този път. И когато вървейки напред, преминаваме през миналото си, привличаме това, което търсим в бъдещето.
Понякога пътят напред е отделен от миналото с пропаст. Тази пропаст трябва да прескочим, защото бъдещето не се интересува от миналото.
Пътищата понякога са с посока, понякога са без посока. Понякога посока не ни е нужна. Друг път не можем без посока или поне ориентир. Зависи от миналото, настоящето и бъдещето. Зависи от нас. Затова и пътя зависи само от нас. Но дори да не искаме ние вървим, защото нищо не е статично. Ние сме различни, мислите, желанията, опитът. Различни са местата, обратите, тласъците ни. Но винаги се движим. Докато вдишваме и издишваме.
И когато нещо ни спира, то е вътре в нас. Може да е влязло от вън. Но преминава през нас. Дори да е неосъзнато, това няма никакво значение. Защото ние сме на пътя. А пречката, тя е за да преминем "по - лесно ". "По - лесно" е по - трудното. Зависи от гледната точка.
В повечето случаи преградите, които имаме са основателни. Въпросът е да ги направим неоснователни в собствената си глава. Това, което ни пречи да предприемем крачка по пътя, да реализираме докрай идеята си, да успеем, да влезем в друга роля, да започнем да правим нещо съвсем различно, е напълно ясно за нас, че съществува, че не сме довършили пътя, който сме поели, че не сме достатъчно информирани или не сме подготвени, че не сме готови вътрешно. Дори понякога да преувеличаваме от страх. 
Важно е и какво ни спира. Като земно съдържание, за да преминем през него чрез мислите. Мислите ни помагат да преживяваме и ни пречат да продължаваме. Но ако мислите ни не сме ние и ако нищо не е случайно, тогава ние вървим с вдишването и издишването ... на живота, на това, което сме, на нещата, които правим, таланта, на същността на нашият собствен заряд, нашата собствена сила.