На всички, които търсят този път!

Нека го намерят и бъдат щастливи!

 Къде е слънцето? Кой скри светлината? Някак страшничко бе станало наоколо. Мрак обгръщаше всичко. Мрак затули очите и. Когато се случи това, тя бе на седем години, едно невръстно дете с хиляди мечти, живеещо във вълшебни светове. Седем годишната Вяра живееше с майка си. Бащата  Емилиян се шляеше по улиците и изпиваше всичко, до което се докоснеше. Връщайки се в дома си, той гневно крещеше или налиташе на бой. Не беше лош човек когато бе трезвен, но несправедлива клевета от хора, на които вярваше, го направи такъв. Една вечер, след дълга запойка се върна вкъщи и посегна да удари жена си Наталия. Малката Вяра с насълзени очички и страшен вик изтича пред тежката мъжка десница. Тя не можеше да гледа повече майчиното си лице,  постоянно подпухналото от плач и синини. В стаята се разнесе писък. Всичко бе обхванато от невероятен смут и ужас... Малката Вяра лежеше просната и безжизнена на земята близо до тежкия шкаф. Тънка червена струйка се стичаше от дясното и слепоочие и заливаше затворените и очички. В миг пияницата сякаш изтрезня, той се приближи до лежащото телце и помилва слепената с кръв косичка. Стана и тръгна!  Дали просто не избяга или... се уплаши...? Никога никой не разбра къде беше отишъл. Хората смятаха, че се е удавил или е умрял в пиянска свада... Мъничката Вяра днес е на седемнадесет години и за първи път  след десет годишна кома отвори очи в странната бяла стая, в която се намираше. Но за нея бялото бе просто мрак и мъгла. Бялата и тъничка ръчица леко се протегна. В миг тя усети нещо топло и някак меко. Това майчината ръка ли беше? Но десет годишната кома на Вяра бе направила Наталия слаба и скоро тя се разболя. Наталия нямаше опората на Емилиян, но с все сила се бореше за себе си и най-вече за дъщеря си. Лекарите я бяха отчаяли с лошите прогнози за живота на Вяра. Те смятаха, че тя ще остане завинаги в това състояние и дори ще умре. След удара на главата, кръвта бе нахлула в мозъка и образувала злокачествен тумор. Те не успяха да го отстранят от страх, от страх...! Поискаха да спрат апарата на Вяра, но майката не разреши. Вяра и бе единствената радост и щастие в живота. Но Наталия не издържа, не успя да се справи с трудностите. Мъката по детето и един ден я уби внезапно. Разбуденото от дългия сън момиче беше се върнало, благодарение на майчините си молитви и надежди. Майка и не остана, за да види реализирани тези надежди. Вяра тихо попита:

  - Къде е слънцето? Защо скрихте слънцето? Къде са  всички?... Аз къде съм?

Бавно завъртя глава ту надясно, ту наляво. Но слънцето беше изчезнало... Дали пък просто някой е угасил лампите в стаята? Отговориха и. Това беше приятен мъжки глас, който много уплаши Вяра. Никога не бе чувала този глас и не го познаваше. Кой бе човекът в стаята? Може би това бе татко и Емилиян, който отново ще удря Наталия, който ще крещи. Вяра не знаеше какво е станало през десетте години на комата, но искаше да разбере къде е слънцето. Туморът не беше утихнал, а бе се разрастнал и стигнал очния нерв и на двете и очи. Лекарят в стаята се взря в полувдигнатата глава с небесно сините очи, но те бяха напълно пусти, не отвръщаха на никакво дразнение. Вяра вече бе сляпа.

 - Къде съм? - попита момичето отново - Защо сте спуснали щорите? Искам слънцето!

 - Вяра, слънцето е тук и наднича през прозореца, а ти се събуди. Откога те чакаме, сънливке - каза  нежно лекарят.

 - Кой сте? Къде е мама? А татко пак ли е пиян?

 Приятният плътен мъжки глас заговори:

 - Вяра, ти си от десет години в болницата.

 - Как от десет години? А мама къде отиде, а татко...?

 - Майка ти я няма тук, нито баща ти.

 - Как така, защо са ме оставили сама десет години в болница. Тук има много спринцовки.

 - Майка ти си отиде от света, два месеца преди да се събудиш, а татко ти... и той.

Лекарят видя две големи сълзи да се стичат от безжизнените и  небесно сини очи. Меката и топла ръка мина по момичешкото лице и ги избърса.

 - Значи мама ме остави тук сама, а и слънцето ми скрихте. Моля, отворете прозореца, за да го видя!

 - Не ще можеш да го видиш.

 - Ще го видя, ще го видя! Кой сте, че да ми забранявате?

 - Казвам се д-р Ангел Иванов и те лекувам вече четири години.

 - Докторе, ще ме бодете ли още със спринцовки? Аз се страхувам.

 - Ако се наложи до възстановяването ти .

 - Значи съм сама и няма да видя слънцето. Искам и аз да отида при мама, без слънце за какво да живея!

Сините очи се овлажниха, но не помръднаха. Младият лекар не можеше да гледа това. Сърцето му бе повече от лекарско, то бе човешко. Той прегърна Вяра и отново избърса сълзите и, опита се да я успокои.

 - Искаш ли да направя нещо за теб? Гладна ли си?

 - Не, не съм гладна. Тук е много студено, тихо и мрачно. Моля ви, трябва да се стопля.

 Лекарят прегърна девойката по-силно, но тя леко се измъкна и каза:

 - Ако няма да видя моето слънце, птичките, цветята, то поне нека ги усетя. Толкова отдавна не съм ги виждала. А така ми се иска... Забравила съм ги! Искам много да си ги припомня!

Тя инстинктивно стисна ръката на човека, който стоеше до нея. Не съзнаваше, че безжизнените и очи се насочиха срещу младия доктор. Д-р Ангел Иванов беше 30 годишен мозъчен хирург и от четири години се занимаваше със случая на Вяра. Усърден студент, а след това и добър специалист. Живееше с баща си Марко. Освен грижите за себе си и баща си, той нямаше други. Когато видя мъничкото дете и огромния апарат, който подържаше живота, той си каза:

- Защо има толкова несправедлвост.

Когато Вяра се събуди, Ангел истински се зарадва и помисли, че справедливостта отново се е върнала. Постоянните грижи и безсънните нощи над момичето сякаш бяха направили Ангел неин закрилник. Той я обикна като по-голям брат и обеща на майка и, че няма да позволи да бъде изключен апарата на Вяра. Ангел Иванов повика сестрата и я помоли за количка. Взе на ръце момичето и го постави в нея. Закрилникът на Вяра бе свикнал много с нея, така че пое грижите и след събуждането. Когато излизаха към двора, момичето тихо каза:

 - Кога ще отида и аз при мама? Кога? А ти, докторе, защо не ме остави  да отида с нея? Сега по-добре ли съм тук? Сама и сляпа!

Ангел се измъкна, като промени посоката на разговора. Щом бяха вече в градината на болницата, той започна да и разказва за белите и червените рози, протягащи цветчетата си на всички посоки. Как наблизо подскачали малки врабчета в борба за трохички, как се поклащали клоните на дърветата, под тях се гонели деца  със шарени хвърчила. Колко красиво било слънцето, сякаш имало корона от лъчи. Вяра насочваше очите си натам, откъдето идваше гласа на доктора.

 Тя ги видя! Тя наистина ги видя! Отново бе малко момиченце с голяма бяла панделка в кестенявата коса, което тичаше из двора и се смееше. Спомни си майка си и татко си, хубавите моменти, прекарани с тях...

 - Докторе, аз ги видях, те са толкова хубави и слънцето е приказно. Благодаря, че ми дадохте вашите очи, за да ги видя!

Той се беше навел над количката, а малката, бяла, тъничка ръчица търсеше нещо в пространството. Тя достигна мъжкото лице. Пръстите и докоснаха леко заоблената брадичка, после плътните устни и правилния нос. Тя продължи към очите му и спря там. Вяра се засмя и по бледото и лице се появи едва забележима червенина. Почувства някаква сила, която я парна като огън. Тя отдръпна ръка, но отново помилва леко очите на Ангел.

 - Докторе, като че ли доста ви задържах? Ако имате работа... аз няма да ви преча. Пък ако се приберете по-рано вкъщи, децата ви ще се зарадват. Аз също се радвах на моя татко. Докато... докато не почна да удря мама. Не ги удряйте, докторе! Бъдете добър с тях! В събота ги заведете в гората, за да видят слънцето и птиците, да си направят букетчета от цветя. Преди татко носеше на мама букетчета от маргаритки, но после започна да забравя, да забравя... Ангел се смути, но каза:

 - Няма да ги удрям, не се безпокой, Вяра, пък и в гората ще ги заведа...!

 Ден след ден Вяра се възстановяваше от комата и ден след ден живееше с докторовите разкази, с неговите очи. Смееше се и възвръщаше силите си, но туморът не изчезваше. Момичето тънеше в мрак. Ангел беше нейният лъч светлина. Вяра започна да се привързва  към него и го чувстваше близък, защото слепотата и я довери на този непознат. На Ангел му тежеше, че това дете не можеше да вижда и никога нямаше да може. Той не искаше да загуби малката си сестричка и приятелка... Минаха се девет месеца, а упорството на Ангел не отстъпваше. Малката изпълваше живота му и го правеше някак по-стойностен. Всеки ден в неуморна работа, той бе забравил себе си, но Вяра му върна необходимостта да се интересува и от себе си. Но сляпата Вяра не накара само доктора да се погрижи за себе си. Вяра всеки ден отиваше в детското отделение за да чуе гласовете на болните деца. Те я обичаха, защото тя беше като тях! Лесно се сприятеляваше и играеше с тях, дори ги окуражаваше и инстинктивно ги закриляше като по-голяма сестра. Слепотата и сякаш не съществуваше, защото тя имаше много очи и истинска обич. Ангел наблюдаваше това само с усмивка. Той се радваше за почти детската наивност, но същевременно трезвата мисъл на пациентката си. Десет години бързо или пък не толкова бързо, бяха излетели от живота на Вяра. Тя бе надраснала и времето, и слепотата си...  Веднъж в болницата докараха човек с тежко алкохолно натравяне. Чрез много грижи го възвърнаха към живота. В процеса на възстановяването си прекарваше доста време в градината. Сякаш в тази градина имаше нещо! Там я срещна. Сега той приличаше на съсухрен старец с подпухнало лице и размити очи. От гърдите му се изтръгна вик.

 - Не, не! Прости ми!

Наблизо бе Вяра, която изучаваше стълбите от болницата към градината с бастунчето, което и бе дал Ангел. Тя спря и се заслуша. Глаъсът и напомни на някого, но не го позна. Но без да иска, се подхлъзна по стълбите и падна. Човекът, лекуващ се от пиянската си запойка, се затече към нея. Някога и той бе имал детенце и жена, дом и работа. А днес нямаше нищо...! Помогна и да стане и каза:

 - Момиче, извинявай! Заради мен се подхлъзна! Сигурно се уплаши? Не исках да те плаша.

 - Защо молиш за прошка? Защо крещиш така?

 - Просто имам нужда да се поправя. От десет години съм скитник и пияница. Хиляди пъти ме намираха мъртво пиян и хиляди пъти се бориха за този нищожен живот. Докторите оитваха да спасят мене, грешника. За какво ми е този живот? За какво? Ходя като изгубен по улиците и не зная къде съм.

 - Подобно е...

 - Кое?

 - Това, че и вие пиете. Защо си причинявате цялото това унижение? Защо наранявате семейството си?

 - Аз нямам семейство. Грешниците нямат семейства, те нямат даже светлина. Те имат нужда само от спасение, нужда да бъдат опростени. Аз погубих хората, които обичах, погубих и себе си, душата си и живота си. Сега знам, че не заслужавам прошка. Това, което направих, ме яде, както алкохолът яде черният ми дроб и сърце. Сега съм само сянка, подвластна на алкохола. Не мога дори хората да гледам в очите. Знаеш ли колко много ме боли, колко съжалявам, но е твърде късно за мен? Аз съм убиец, искащ прошка и спасение. Скоро алкохолът ще ме убие, а аз наистина трябва да изчезна, да платя за стореното...

 - Не, няма! Нека ви е простено и Господ също ви прости. Колко много като вас попадат в разни заблуди, колко бягат сами от живота, бягат от слънцето, от птиците, от цветята. Нека ви е простено и се радвайте на всичко около вас, докато още дишате, виждате и чувате. Докато още пулсира човешкото в сърцето ви. Алкохолът не е спасение от нищо. Гледайте хората, които се смеят, които се обичат и радват на всяка секунда от живота. Вие имате очи  и вярвам човешко, за да продължавате да откривате света.

 Вяра никога повече не узна какво е станало с този човек, но с прошката си към него, тя даде прошка и на баща си и на всички, които попадат под оковите на времето и на пороците. Сляпата продължаваше да радва другите, да ги закриля. По този начин тя виждаше. Така изглеждаше нейният свят... тя бе готова на всякаква жертва в името на другите. На нея какво и трябваше? Само да чува смеха на щастливите хора и да чувства тяхната обич и уважение.

 - Докторе, аз не съм сигурна колко ще издържа. Утре може вече да съм отишла при мама, но да знаеш, че съм ти много благодарна за всичко. Искам да направиш нещо за мен.

 - Какво?

 - Нека някой живее, когато мен няма да ме има!

...

Вяра познаваше доктора вече една година, а той нея цяла вечност. Между тях съществуваше сякаш връзка. Тъничък червен конец свързваше душите им. Вяра знаеше, че всеки ден, щом отвори очи, ще е тъмно, но продължаваше да се надява, че ще чуе гласа на нейния закрилник. Той и даваше живот и я окриляваше. Освобождаваше я от всички прегради на слепотата, поддържаше  жизнерадостта и. Както стоеше в градината и галеше розите, тя се запита какво става с нея. Защо толкова често искаше да докосва лицето му? Какво беше това вътре в нея, което не и даваше мир, което всеки ден ту я оживяваше, ту тормозеше? Да! - тя се сети, че към майка си и баща си бе изпитвала същото, е почти същото... То бе по-силно от нея! Тя не знаеше как да го нарече с някакво име.

 - Докторе, може ли да те питам нещо?

 - Питай!

 - Сигурно състоянието ми се влошава, щом се чувствам така.

 - Как, Вяра?

 - Постоянно чувствам някакво странно усещане тук - тя посочи сърцето си.

 - Да не те боли нещо?

 - Не знам, но когато чуя гласа ви, когато започвате да разказвате, сякаш ми минава. Какво е то? Кажете ми! Вие знаете всичко...

 Ангел се смути за трети път, откакто познаваше Вяра. Той бе разбрал...                    Тя го обичаше! Това  за него не се стори налудничаво. Защото щом видеше слабата фигурка с кестенявите коси да шари из градината, нещо в него се преобръщаше. Неговата братска привързаност и приятелска обич като че ли беше прераснала в нещо друго. Досега Ангел не си даваше сметка, че видимата му радост, когато виждаше Вяра да помага и да развеселява другите, но и него е минала в любов. Когато я  беше опознал, той сякаш бе преоткрил и света. Всичко хубаво и истинско в света,  той свързваше с това  мило човешко същество. Той чак сега разбираше, че бе работил за положителната енергия на този човек. Ангел се бе влюбил. Светът на Вяра бе истински! Там лесно се живееше без фалш, ненавист и омраза. Зад небесно сините очи имаше огън и сила. Тя бе почерпила някога от неговата сила, за да има от нея за всички, които се нуждаят повече от нея. Тогава, когато  тя бе докоснала очите му, червената нишка бе сраснала в едно. Ангел не каза нищо, какво можеше да каже? Всичко го бе замаяло, но очите се бяха взряли в тези на Вяра. Той я прегърна силно, много силно. Вяра чу сърцето му. Нейното също заби силно, много силно. Двете сърца се надпреварваха в буйна игра кое да надделее. Най-накрая ударите се изравниха и сякаш сърцата се сляха в едно. Тя си помисли:

 - Ако сега съпругата  и децата му ни видят, те ще са нещастни.

Мислите и неволно излязоха наяве и тя леко се отдръпна.

 - Аз нямам жена и деца, нямам кого да водя да с радва на птиците и цветята. Нямам на кого да подарявам букетчета, пък и баща ми не обича много цветята.

 - Как...? Защо?

 - Просто и аз като теб съм мъничко сам и мъничко сляп. Ти отвори очите ми. Показа ми как да живея, показа ми слънцето. Без теб ще съм сляп напълно! Днес ще живея, за да виждам истински света.

 Небесно сините очи се насочиха от там, от където идваше гласът. Две големи кристални сълзи се стекоха по бледите бузи. Този път той не ги избърса с ръцете си, а ги целуна. Целуна двете и очи. Отново сърцата заиграха  по-силно и по- силно. Те биеха като едно голямо и топло сърце. Сините очи се размърдаха. Като че ли някой беше върнал светлината, като че ли дълго лампата в стаята бе угасена. Сега пред Вяра имаше само мънички звездички, които горяха силно и водеха по слънчевата пътека към слънцето...! Вече не беше страшно и мрачно! Бялата нощница блестеше и се развяваше, а сините  очи горяха вечно живи...!

...

 Малкият Атанас вече ще да живее. Някой искаше да получи това сърце. Операцията по присаждането мина успешно. Една човешка топла душа бе останала жива! Малкият Атанас сега  бе  спасен, даден му бе втори шанс да живее и да се радва на живота. Това дете щеше да открива нови светове, за да осъществи повелята на тази, която бе избрала той да оцелее.

 Светлина  на слънцето бе толкова силна, че заслепяваше очите...!