– Не можеш да си тръгнеш! – Радослав държеше на своето.
– Мога и ще си тръгна. – Симеон говореше с тих, но непоколебим глас. Радослав не знаеше какво да направи, не искаше да си представя света около него без Симеон, усещаше, че го губи, и това, че не може да го спре, го побъркваше.
– Мони, моля те… – колкото и да се опитваше да се прави на силен, сълзите му напираха и гласът му стана треперещ и умолителен. Радослав беше на колене пред Симеон.
– Слушай, Ради – Симеон застана също на колене до него и хвана ръцете му. – Не можем да продължаваме повече и ти го знаеш не по-зле от мен.
– Аз…
– Не, слушай ме. Три години са напълно достатъчни. Всичко се изчерпа, трябва да спрем.
– Аз не мога да спра. – Радослав едвам говореше и гърлото го стягаше. – Може винаги да е така.
– Не може. Нека да спрем сега.
– Моля те…
– Ради, аз те моля. Нека спрем. Докато е време.
Водеха този разговор от няколко часа. Радослав като че ли най-накрая разбра, че е неизбежно и няма как да го промени. Погледна Симеон ...