В неосезаемите равнини, където небесата се срещаха с ръба на тъмнината, съществуваха две извечно противопоставени царства: Небесното царство на светлината, където ангелите се рееха с лъчисти криле, и Бездната на сенките, дом на демони, родени от огън и злоба. Тези две царства бяха разделени от невидима граница, която никой не смееше да премине.
В царството на светлината живееха две сестри, Аелин и Сериел, известни в небесата със своята доброта и чистота. Аелин, по-голямата, имаше криле от блестящо сребро, сърцето й нежно като гласа й. Сериел, със златните си криле, които улавяха слънчевите лъчи, беше по-покровителствено настроена от двете, яростно отдадена на сестра си и техните божествени задължения. Те бяха неразделни, споделяха дните си на мир и светлина като пазители на света на смъртните.
Но дори в такъв перфектен свят съдбата може да се обърне неочаквано.
По време на една от обиколките им до границата на света на смъртните всичко се промени. Двете бяха натоварени да наблюдават отдалечена част от човешкото царство, като гарантират, че няма демонично влияние да премине в него. Те се спуснаха от своя небесен дом, плъзгайки се грациозно над гори и планини, а крилете им оставяха диря от блестяща светлина в небето.
Внезапно, докато минаваха близо до гъста, пълна със сенки долина, Аелин усети обезпокоително присъствие. Студен вятър се плъзна по кожата й и въздухът се напълни със злокобна енергия, каквато не беше срещала досега. Тя се приземи леко на края на долината, сърцето й биеше ускорено, макар че не можеше да разбере защо.
- Аелин! - извика Сериел, кръжейки над нея. - Не трябва да сме тук. Границата с Бездната е близо.
Погледът на Аелин се плъзна по долината долу, дълбоко притегляне привлече вниманието й.
- Знам. Но нещо… нещо ме зове.
Сериел се намръщи, но се спусна до нея, оглеждайки тъмния пейзаж.
- Трябва да си тръгваме...
Преди Сериел да успее да завърши изречението си, от сенките се появи фигура. Висок, внушителен, с кожа, бледа като кост, и очи, горящи със зловеща тъмночервена светлина. Рогата му се извиваха като нокти на древен звяр, а мощните му кожени крила шумоляха в неподвижния въздух. Той беше демон, и то не какъв да е демон, а такъв, чието присъствие излъчваше студена, безмилостна жестокост — Лусет.
Аелин замръзна. Дъхът й спря в гърлото, когато погледът й се впи в неговия. В този момент нещо невъзможно се раздвижи в нея. Привличане, връзка, непреодолим прилив на емоции. Погледите им се срещнаха и имаше чувството, че светът е престанал да съществува. Беше любов — мигновена, необяснима и неоспорима.
Лусет, който бе прекарал векове като студено и безсърдечно същество, усети как замръзналото му сърце се променя. Той никога не беше познавал любовта, нито някога я е желал. Но стоейки пред Аелин, чиято ефирна светлина хвърляше блясък върху тъмнината му, той откри, че не може да отмести поглед. Жестокостта, която го бе определяла, помръкна, заменена от нещо, което не разбираше, но с което не може да се бори.
Аелин пристъпи напред и прошепна:
- Кой… кой си ти?
- Аз съм Лусет. - отговори демонът с нисък и опасен глас. И все пак в тона му имаше мекота, нещо, което отразяваше объркването в очите му.
Сериел, веднага усетила опасността, сграбчи ръката на сестра си и я дръпна назад.
- Аелин, стой далеч от него. Той е демон!
Аелин не отговори, очите й все още бяха приковани в тези на Лусет. Имаше чувството, че част от душата й се е преплела с неговата, нещо отвъд обикновеното привличане. Тя знаеше какъв е той — създание, родено от сенките, — но сърцето й, ирационално и диво, отказваше да го напусне.
Лусет направи крачка към тях, все още приковал поглед в Аелин, игнорирайки Сериел.
- Ти си… различна. - промърмори той, сякаш говореше не само на Аелин, но и на себе си. - Не разбирам.
Минаваше ден след ден и Аелин се оказваше привлечена отново и отново в долината, срещайки се с Лусет тайно, далеч от зорките очи на Сериел. Те говореха, думите им бяха малко, но изпълнени със смисъл, сякаш душите им казваха това, което думите не можеха. Знаеха, че любовта им е забранена, но тя пламтеше твърде ярко, за да бъде угасена.
Сериел обаче не беше сляпа за промяната в сестра си. Тя забеляза нарастващото отсъствие на Аелин, как изглеждаше все по-далечна, сиянието й потъмняваше с всеки изминал ден. Една вечер, след като Аелин се върна от една от тайните си срещи, Сериел се изправи пред нея.
- Аелин, - започна Сериел с треперещ от притеснение глас. - какво правиш? Знам, че се виждаш с него. Срещала си се с демона.
Сребърните криле на Аелин трепнаха нервно, сърцето й натежа от истината, която вече не можеше да крие.
- Обичам го, Сериел. - призна тя с очи пълни със сълзи. - Знам, че е грешка, но не мога да спра. Той не е като другите. Има нещо повече в него… нещо добро.
Лицето на Сериел пребледня.
- Аелин, не разбираш ли? Тъмнината в него е отрова за твоята светлина. Неговата любов ще те убие.
Аелин поклати глава и сълзите се плъзнаха по страните й.
- Не ме интересува. Предпочитам да умра, обичайки го, отколкото да живея без него.
Сърцето на Сериел се разби при думите на сестра й. Тя не можеше да понесе да види как тази, която й беше най-скъпа на този свят, пада в ръцете на същество, което заплашваше да я погълне със самото си съществуване. Мисълта да изгуби Аелин заради демона беше твърде тежка. Сериел знаеше какво трябва да направи, колкото и да я боли.
Тази нощ, докато Аелин спеше, Сериел взе решение. Щеше да убие Лусет.
С натежало сърце и Сериел отлетя към сенчестата долина, където знаеше, че Лусет чака. Златните й криле блестяха на лунната светлина, макар да имаше чувството, че сърцето й е потопено в мрак. Тя се спусна към демона с ярост и отчаяние, изгарящи в гърдите й.
Лусет усети приближаването й и застана пред нея, изразът в пурпурните му очи беше неразгадаем.
- Дошла си да ме убиеш — каза той тихо.
Гласът на Сериел трепереше от вълнение.
- Ти ще я унищожиш. Не мога да позволя това да се случи.
Лусет сведе поглед със странна тъга в очите си.
- Знам.
- Ти… знаеш? - Решимостта на Сериел се разклати, но само за миг. Тя не можеше да се поколебае. Животът на Аелин беше застрашен.
- Обичам я. - прошепна Лусет с толкова мек глас, че почти прозвуча като молитва. - Но знам, че любовта ми е смъртна присъда за нея. Тя е твърде чиста. Заслужава да живее.
Сериел стисна юмруци, болката от това, което щеше да направи, я разкъсваше.
-Тогава нека сложа край.
Лусет я погледна, погледът му беше натежал от разбиране и приемане. Знаеше какво означава това, знаеше последствията от любовта си. Никога не си бе представял, че може да бъде загрижен за друго същество, но Аелин го беше променила по начини, които той не можеше да обясни. И сега, за първи път в дългото си, жестоко съществуване, искаше да направи нещо безкористно.
Той затвори очи.
Сериел се втурна напред, ръцете й, сияещи от божествена енергия, обгърнаха гърлото на Лусет. Тя стисна с цялата си сила, сълзите й се стичаха по кожата му като дъжд, докато задушаваше живота в него. Демонът не се съпротивляваше. Крилата му увиснаха, тялото му натежа, светлината в очите му избледня. Последният дъх излезе от устните му като шепот, една последна дума, предназначена само за Аелин.
- Живей!
Тялото на Лусет се отпусна в ръцете на Сериел и в момента, в който той умря, долината се изпълни със зловеща тишина. Сериел стоеше там, треперейки, дъхът й беше накъсан, вперила поглед в тялото на демона, когото току-що бе убила. Беше спасила Аелин. Беше защитила сестра си от любов, която щеше да я погълне.
Но, докато животът на демона изтичаше от тялото му, Сериел усети как в нейното собствено пропълзя студ. Божествената светлина, която винаги я е изпълвала, започна да трепти и мрачна, задушаваща сила се обви около душата й. Крилете й започнаха да потъмняват. Златните пера, които винаги бе носила с гордост, почерняха едно по едно, докато накрая заприличаха на сенки.
Ръцете й, някога сияещи от небесна сила, сега носеха белега на смъртта. Убивайки Лусет, тя бе погълнала тъмнината му, опетнявайки душата си необратимо. Беше спасила живота на сестра си с цената на собствената си чистота.
Сериел се беше превърнала в демон. Но не съжаляваше.