Още половин час. Сестра ми спи на рамото ми. Изглежда спокойна, а сърцето ù бие с ритъма на влака. Навън небето е притъмняло, а е следобед. Стара планина и Искър изпълняват тайния си ритуал в дефилето, а ние, пътниците, сме извратените воайори на любовният им акт.
Още 23 минути. Сестра ми се раздвижва и си почесва нослето. За мен тя все още е 2-годишното дете, което поех от ръцете на баща си, който ми каза: “Отсега нататък е твоя грижа”. В ума ми извиквам всеки спомен от забравеното от Бога място. Не съм се връщала от цяло десетилетие, а ми се струва, че все още живея там всяка нощ. Село Райски дол с почти отвесните улици и един магазин, който в края на октомври поръчва провизии за цялата зима, тъй като след като падне първия сняг, никой не може да стигне до Рая, както му викаха жителите.
Още 18 минути. Нервна съм. Ако кажа, че ненавиждам Райски дол, ще бъде недостатъчно. Не че мразя хората, гледката и селския живот. Аз не понасям, че това място е в мен. Затварям очи за момент.
Минавам ...