Отвлякоха го привечер.
Градският парк зеленееше, дърветата бяха разцъфнали, майките с деца се бяха прибрали, пенсионерите отдавна висяха по масите пред кафенетата…
И само такива като него бродеха самотно из алеите.
Всъщност, бяха четирима. Минчо Кьопавия си беше избрал розите – чистеше ги и им говореше. Дали се оплакваше от майка си, починала преди двадесет години, дали разправяше какви бели му прави злонравият комшия… Никой не знаеше, защото не останаха вече хора, които да го изслушват. А розите бяха по-човечни – понякога даже съгласно кимаха според вятъра.
Пена Драгичевската също беше ангажирана. И този път отиде до езерото, поспори с него, после се върна, заета в кавга с няколко пчели и мухи.
Киро Улавият не вдигаше шум. Затова му и викаха така – кой нормален човек ще заравя проблемите в себе си, а няма да ги разтовари по срещнатите? Но Киро вървеше из парка и мълчеше. Негови си работи – защо да тормози и останалите?
И накрая – Пешо. Той беше – поне официално – нормален. Бачкаше по ...