От задната част на пикапа Макс гледаше стопанина си и тихо скимтеше. Дамян сякаш не искаше да обърне поглед към него и дълго остана пред къщата, говорейки със съпругата си Виолета. Кучето, което слушаше тихите им и тревожни гласове, отдавна вече усещаше, че нещо не е наред. Младата жена леко люлееше в ръцете си бебето, което по изключение не плачеше, а само гледаше в далечината с ококорени очи.

  Накрая мъжът се качи в колата и внимателно потегли. Макс смътно усещаше, че няма да се върне оттам, където ще го закара Дамян, и внезапно изскочи навън, когато спряха на един светофар. Собственикът му излезе и хукна след него с викове. Той улови кучето, задърпа го обратно към пикапа и го настани на седалката до себе си. Шофьорите бибиткаха, а един таксиджия подвикна нещо с подигравателна усмивка. Дамян закопча колана на своя другар и щом потеглиха, измърмори:

- Не исках да те напъхвам в клетката, разбираш ли? А ти като нищо ще избягаш... И аз не искам да си тръгваш, повярвай ми! Но какво бих могъл да сторя?

  Когато се поуспокои, заговори пак:

- Чудя се какви ли са твоите спомени... със сигурност не са като човешките, но все пак може би не си забравил онзи човек, от когото те купих. Знаеш ли колко беше ядосан той, че майка ти е избягала на улицата? Хвалеше ми се колко била породиста и после започна да ругае, защото тя имала кученца от някакъв бездомен мелез. Но как само му светнаха очите, като чу колко пари му предлагам... Ти имаше двама братя и две сестри, но погледът ми беше привлечен точно от теб. Имах нужда от другар, защото живеех сам и понякога ме задушаваше скучното и тихо ергенско жилище. По пътя назад ти се беше свил на топка и трепереше, като че ще заплачеш. Вечерта сложих до леглото си една бутилка с гореща вода и ти веднага легна върху нея. В началото не ти беше лесно, пък и аз тепърва трябваше да се уча как по- добре да се грижа за теб. После вече свикнахме един с друг и аз забравих за самотата. Тогава започна да ми носиш чехлите вечер, помниш ли? А когато учех с часове на бюрото, ти идваше до мен и отпускаше муцуна в скута ми. Седеше така неподвижно, сякаш нищо повече не искаше. Дори на онази Нова година, когато лежах болен и страдах, че в близките дни няма да мога да отида на гости при семейството си, ти беше до мен. Плашеше се от фойерверките, които гърмяха навън, а аз те успокоявах. Леглото ми беше пълно с косми... – Дамян се засмя, а Макс подвигна глава и отвърна с тих лай. – А после се появи Виолета. Двамата с теб седяхме и я чакахме на прозореца, а после се ослушвахме за тракането на токчетата ѝ по стълбите. Веднъж тримата бяхме излезли да се разхождаме, когато заваля проливен дъжд. С часове се крихме под една тента, но не бързахме заникъде. Беше ни приятно да сме там заедно. Когато видях как Виолета се отнася към теб и как ти се радваш, че я виждаш, сякаш винаги си я познавал, разбрах, че я обичам.

  Мъжът се умълча, а неопределеният страх отново налегна кучето. Доскоро Макс си мислеше, че винаги ще е така щастлив със стопаните си, даже може би повече. С месеци гледаше развълнуваните усмивки на Дамян и светналите очи на съпругата му, която все галеше корема си, а лицето ѝ цялото почервеняваше. Макар че само смътно усещаше очакванията им за бъдещето, кучето споделяше радостта им и час по час лаеше весело. Когато Сияна се роди, то все стоеше до нея и гледаше това крехко, почти червено същество.   

  Бебето плачеше почти през цялото време. Всички се будеха по няколко пъти нощем и новите родители често бяха изморени и раздразнени. Двамата се въртяха около люлката на малката и едва ли не се караха, а веднъж Виолета избухна в сълзи, докато люлееше детето. Макс се притесни- болно ли беше момиченцето? Когато отиде до майката, за да я успокои, тя уплашено го пропъди в другата стая. 

  На другия ден стопанката излезе някъде със Сияна в количката и кучето отиде до господаря си, за да отпусне муцуна на коленете му. Дамян дълго не спря да го гали и да мърмори нещо. Явно беше много притеснен за дъщеричката си, но Макс ясно надушваше и чувство за вина.

  И ето, сега пътуваха нанякъде и кучето знаеше, че ще трябва да се разделят. Собственикът му пак заговори:

- Никога не съм се замислял, че това може да ни се случи, но за жалост, нямаме избор. Сияна има тежка алергия към кучета, което означава, че не можем да те задържим. Повярвай ми, и на Виолета ѝ е мъчно и се опитваше да не е груба с теб, но нищо не можем да направим. – той въздъхна. – Обещавам ти, че ще си щастлив на новото място! Тодор ми е приятел от ученическите години и с него отдавна не сме се виждали, но напоследък много говорих с него и той си търси куче. Работи като ветеринарен лекар и съм сигурен, че знае как да се грижи за теб. С жена му имат малък син, така че ще имаш с кого да си играеш, а къщата им е просторна и светла, даже имат и голям двор... там ще ти е хубаво, нали?

  Кучето го погледна с големите си кафяви очи и тихо изскимтя. Скоро спряха на някакъв широк, празен път и мъжът излезе, мина от другата страна, откопча своя верен другар и го притисна към себе си. Не искаше да го пуска, опитвайки се да скрие сълзите си, но накрая се отдръпна, рязко се обърна и започна да върви нанякъде. Макс отпусна опашка и тръгна след него. Вече знаеше, че трябва да приеме съдбата си, макар и да не разбира причините за нея. 

  Посрещнаха ги топло на двора на една голяма къща и към кучето с викове се спусна едно момче, което започна да го гали и да му хвърля пръчки. Останалите седнаха на масата да пият кафе и старият приятел на Дамян заговори весело:

- Какъв късмет, че не са те спрели катаджиите, като го водиш на седалката до себе си! Както и да е, малкият отдавна ме врънка за домашен любимец и сега е доволен. Радвам се, че така ще стане по- отговорен, пък и ето, вече се сприятелиха...

  Бъбривата му съпруга все подканяше госта да си вземе от сладките на масата и му пълнеше чашата догоре. Накрая вдигна поглед към небето и въздъхна:

- Изглежда, скоро ще завали. Времето вече се разваля, а така ми се искаше лятото да не свършва...

  Дамян рязко стана от стола си и каза, че се извинява, но вече трябва да си върви. Семейството го изпрати до портата и детето му помаха, след което отново се обърна и хвърли пръчката. Макс срещна погледа на стария си приятел и не хукна след нея.