Разговор по мъжки
- А, аз си имам въображение. За жени и трапези особено!
И двамата се разсмяха. Чукнаха чашите и замезиха от цацата.
- Имам едно пакетче пържени фъстъци в шкафа. Дали ще вървят с биричката? Да пробваме ли?
Лъчезар кимна.
Гришата го донесе, изсипа съдържанието му в малка чинийка и я сложи по средата.
- Я разкажи нещо, там, от твоите подвизи по морето. Махни ги другите работи. Много сериозен разговор бяхме подхванали и сигурно затова не ни върви пиенето. Давай, разкажи нещо тарикатско, мъжко, по-пиперливо!
- Какво да ти разкажа? Нещо за любов или за работа?
- За любов, бе! Каква работа?! Разкажи някоя пикантна историйка. Ха, наздраве! За мъжкото у мъжа! Наздраве!
- Чакай сега, сетих се нещо, само да ти кажа набързо, грузините какви тостове вдигат. Слушай!
На голяма веселба, след другите, знатен грузин вдига чаша в ръка за тост и нарича, като започва от далеко, далеко:
- В морето край Керченския пролив пътува кораб.
Извива се страшна буря и корабът потъва.
В далечината се вижда малък остров.
С плуване до острова се спасяват само един мъж и една жена. Излизат мокри на брега и зъзнат. С общи усилия събрали съчки и запалили огън. Отпред топло, отзад студено, а дрехите - мокри.
Погледнали се в очи и решили да свалят дрехите си едновременно, за да не се срамува нито единият от тях.
Речено – сторено.
Свалили дрехите си изведнъж и едновременно. Жената останала напълно гола, а на мъжът бомбето му останало да виси някъде по средата му, пред кръста му.
Тогава грузинът вдигнал чаша и казал:
- Да пием за това, което държи бомбето да не падне! Да пием за силата, която държи бомбето да не падне! Наздраве!
Ето това е тост.
- Ха-ха-ха! – заклокочи и се разтресе в смях и удоволствие Лъчезар. – Вдигам тост за силата, която държи бомбето да не падне! Наздраве! – повтори го той.
- Хареса ли ти?
- О, да, гениално е! Прекрасен тост.
- Е, сега вече можеш да разказваш.
- За бомбето?
- За бомбето.
Лъчезар не чака дълго и завладян от старите сантименти заразказва.
- Когато пристигнах в “Крайморие”, започнах като сервитьор в ресторант “Пилетата”. Голям ресторант с градина. Бяхме близо 20 сервитьора, ако не и повече.
Настаниха ни в бунгала в къмпинга – на 50 метра от ресторанта на брега на морето.
Представи си, бях там около четири месеца. А чуждестранните групи идваха и си отиваха през 14 дни. Представяш ли си колко групи са преминали през нас? Колко много жени са това?
Най-интересното бе, когато изпращахме автобусите със заминаващите си и посрещахме пристигащите нови, чисто белички туристи.
Щом пристигнеше нов автобус, всички мъже сервитьори, така, както си бяхме с униформите и белите кърпи на ръце, кацвахме като гларуси на плаца и щом заслизаха чехкините, всеки казваше “тази си е моя” и “тази си е моя” и си ги деляха. И никой на никого не пречеше. Мъжка солидарност и толерантност.
- А колежките ви, жените сервитьорки?
- Остави ги тях. Те си знаят от много години, че са “зимни гаджета”. Лятото никой не им обръща специално внимание, с изключение на някой балък, който не е могъл да закачи нищо друго. Такава е съдбата на жените около морето, от много години.
Гларусизмът – това е цял епос.
- А ти?
- Аз, от началото – новобранец. Гледам и тъпея.
Отивам на втория ден при един от преводачите на чехските групи и казвам:
- Трофи, кажи ми нещо да науча на чехскословенски.
А той ми се смее и ме бъзика пред другите:
- Маке-е, маке! Език се учи само в леглото!
Опитвах го на няколко пъти. Не – та – не. Една дума не ми обели.
Но аз се амбицирах. Щом чуех някъде нещо, записвах го на сервитьорски бележки и го напъхвах в задния си джоб. Вечер в бунгалото преговарях.
Още на втория ден се ошашавих.
Бяхме в бригада по трима. Дидка, Тошо и аз.
Нахранвахме групите, отсервирахме и почиствахме масите.
Всички бригади се стараехме, колкото си може по-бързо да изгоним групите, за да можем да отпочнем първи свободната консумация. От там падаха бакшишите и добрите пари.
Насядаха хората. Дидка ми казва: “Тези три маси са на теб, защото си нов, а ние с Тодор ще хванем по четири, а едната ще си я поделим.”
Отивам аз при клиентите и те казват:
- Джен добрий панье!
- Джен добрий! – им отговорих смутен, но с усмивка.
- Ми хцеме, – каза най-възрастният мъж от компанията – йедна кура с брамбури, унтроба, йедна флашка бйело вино, три содовки... и т.н.
Аз си пиша на кочана всичко това, същото, но с български букви.
- Разумьеш по чехски? – ме запита клиентът, а аз му отвърнах на английски: “Джаст а минит” и забързах към шублера, т.е “само за минутка” казах.
Отивам аз в офиса и с целия си акъл, казвам пред всички другите колеги, които все още нямаха поръчки:
- Колеги, моля ви! Кажете ми какво е това: кура с брамбори, унтроба... флашка вино...!
Леле, тия хора като се залюляха от смях, чак да изпопадат на земята.
- Е-е-ех! Гледайте го макето...! – хилят се и ме сочат с пръст. Смеят се на всяка моя дума и изпокапват по пода.
Втори път ги питам. Трети път. Смеят се.
Една от по-възрастните местни сервитьорки, озлобена от това, че лятото не и обръщат никакво внимание, сложила ръце на хълбоците, ми вика:
- Кажи им, че ... има, а брамбури нема!
Аз изпаднах в цайтнот.
Умрях от срам. Разбираш ли – умрях!
В един момент виждам на шублера на кухнята да се смее огромната готвачка Лиляна.
В този момент съзрял спасението тичам към нея и казвам:
- Лили, много те обичкам, кажи ми душичко, какво е това “кура с брамбури и това “унтроба”. Хората ме чакат, а колегите се подиграват. Мо-ля-ти-се-е!!!
Скръстих молитвено ръце пред лицето си, а Лилето съвсем спокойно сподели:
- Кура е както курица – кокошка на руски. Ако ти кажат бонфрити, са нарязани картофи за фритюрник. Ако са във вид на салата или гарнитура, те казват брамбури. Ако искат цели, варени картофи, са земляки.
- Ами унтроба?
- Ами какво е утроба , на прасе, на овца, на теле? Дреболии бе младежо! – каза тя и ме чукна по главата.
- Лили – рекох и – ти си златна!!!
Пресегнах се, исках да я целуна, но тя се отдръпна и отиде да ми изпълни поръчката.
Сервирах им на хората. Те си наляха вино и го разредиха с газирана вода. След това им сервирах и ястията и им пожелах приятен апетит.
На съседната маса, възрастни мъж и жена ме извикаха с пръсти:
- Панье, ти ни си булгхар! – рече ми госпожата. – Булхари такие чйорние, а ти си так плавий, белий!
- Аз съм македонец. – изпуснах се. Това бе първото, което дойде на езика ми.
- О-хо-о, македонец?! – възкликна госпожата и ме изгледа с един особен, очарован поглед. И тези хора като ми заразказваха, че са учили историята за Филип и за империята на Александър Македонски, та сума ти време не можах да им взема поръчката, да се измъкна, а ме чакаха и други клиенти.
В следващите дни, на една от масите забелязах две хубави млади чехкинчета, с порозовели от слънцето лица. Бяха от нашата група.
Едната, по-крехката, си я бе избрал Сашката. Той бе местен, бургазлия, типичен гларус. Другата се движеше неотлъчно с някакъв, по физиономия изглеждаше да е чех, с голям нос и пепелява коса.
Когато им сервирах, се взрях в очите на самката. Бяха като две същински теменужки.
В косата и над дясното ухо имаше закичено цветенце – фиба със същия цвят. С късата, тънка рокличка, напръскана с пролетни цветенца, ми заприлича на фея. А аз какъвто съм романтичен…
Колкото и пъти да сервирах нещо, непрекъснато търсех погледа и като омагьосан. Щом очите ни се срещнеха, тя свеждаше поглед смутено.
“Ех, каква красива и фина девойка!” – казах си. Кръвта ми се запали. Готов бях и в огъня да вляза заради нея.
През цялата вечер, докато не си тръгнаха, погледите ни се привличаха и търсеха, както полюсите на магнит.
Когато си тръгнаха, аз ги изпратих и им пожелах приятна вечер – на български, разбира се.
А тя не ме удостои и с поглед, моля ти се.
Така ли – рекох си – ще те скъсам от любов, само да ми паднеш! Ах-ти! – амбицирах се.
На следващия ден Сашо сподели пред мен:
- Тая, нищо не става от нея. Е-е-га-ти дървото е.
- Не потдава ли? – попитах.
- Хич – абер си найн. – махна с ръка Сашо.
- Това какво означава – питам го – Сашка, че не ти харесва ли?
- Абе, махни я! Ще си губя времето с нея. Тя за каква се мисли? Ще и свалям звезди един месец? И през това време да остана на сухо. На! Ще има да взима.
- Това какво означава? Че се отказваш от нея? А ако се пробвам аз?
- Пробвай се. Но на мене не ми пусна фъндък, та на теб ли? Знаеш ли какво дърво е?
- Все пак мога ли да пробвам?
- Пробвай! – вдигна рамене Сашо.
Това бе ясен знак за възможна интервенция от моя страна. Кръвта на гларуса заговори и в мен.
Още на сутринта застлах стола и със салфетка. Бях забелязал вече, колко старателно го избърсва всеки път, как хваща полите и сяда.
Когато пристигна на мястото си се поогледа, изтупа салфетката, но седна върху нея.
Вземайки храната за цялата група, сервирах първо на нея.
Дидка ми подвикна отдалеко, така над хората:
- Защо от там започваш? Започни от първата маса! – и додаде към Тодор - Виж новобранеца си е новобранец!
- Може да е сбъркал, пък може да е харесал някое чехкинче? И аз съм го правил. – усмихна ми се свойски Тошо и ми намигна.
На обяд, отново същото. Постилам и салфетка. Този път не я изтупа, само се поогледа, търсейки някакъв знак.
Сервирах отново първо на нея от супата.
Там сервирахме от супник в едната ръка. Минавахме с черпак и разливахме на всеки в предварително поставени чинии.
Основното ястие сервирах отново първо на нея, като рекох:
- Рачте просим! – (Заповядайте, моля!)
Тя само ме погледна косо и взе приборите си.
Десерта също сервирах първо на нея.
Точно, когато го поднасях и рекох:
- Як се менуеш? – (Как се казваш?)
Тя не реагира дори с мимика.
На вечеря същото.
Сложих салфетка на стола и. Три салфетки, а не една до приборите и. Сервирах и основното ястие и пожелах приятен апетит. Сервирах и десерта и казах:
- Си моц пьекна, слична девчина, либиш ми се, мам ти рад! Кеде пойдем на прохазко? ( Ти си много хубава, красива девойка, харесваш ми, симпатична си ми! Кога ще отидем на разходка?)
- У-у-у! – като се разфуча тази девойка, но не чак да я чуе целият ресторант, разбира се.
Това и бе достатъчно за този ден.
На закуска се наведох ненадейно към ухото и, казах: “Извини ме” и я целунах мигновено по бузката.
Тя стоеше като втрещена. Просто не и бях оставил време да реагира. Някой чужденец и то сервитьорът в чуждата страна да направи това?
На обяд вече, когато отново я попитах как се казва, ми отговори:
- Людмила.
- Люда? Людечка?
- Люда – и кимна с глава.
- Джакуем! (Благодаря!) – отговорих.
От този момент станахме близки.
Поканих ги със Злата – нейната приятелка на танци, след като свърши работното ми време.
Дойдоха. Почерпих ги бутилка бяло вино. Танцувахме. Злата с чеха. Аз с Люда.
Целунах на няколко пъти ухото и.
Първия път ми се скара. Следващите пъти само руменина избиваше на бузите и. Разговаряхме на руско-българо-словашки език. А това още повече ни сближаваше.
Изпратих я до бунгалото и. Понечих да я целуна – тя побягна и ми рече:
- Ахой! (Довиждане!) До схледаноу!
Аз тръгнах разсърден като си бърборех нещо, а тя ме извика:
- Лъки!
Изтича до мен и сама впи устните си в моите.
Това бе една дълга, страстна, несекваща целувка.
На следващия ден отидохме заедно на плажа.
Вечерта бяхме на танци. Разговаряхме вече по-свободно.
Когато се прибирахме, ненадейно стигнахме до моето бунгало. Постояхме малко под шумолещите от лекия бриз млади дъбове.
Аз бях облегнал гърба си на едно младо право дърво, а тя бе обвила ръце около врата ми. Целувките ни бяха дълги, дълги, дълги.
В един момент, като че почувствах силата да прелива от младия дъб в жилите ми. Вдигнах я изведнъж на ръце я внесох през прага.
Положих я на леглото си и се отпуснах върху нея. Ръцете ми бяха бързи и груби.
- Нье так! – укори ме Люда. – Вы бългхари таквье как медведи. Я сама.
Тя се измушна и аз останах отдолу.
Взе ръцете ми и ги постави отстрани до тялото ми и ги налегна на два пъти, за да мируват.
Разкопча ризата ми, измушна я и я преметна на стола до леглото. След това прокара ръце по гърдите ми. Целуна челото ми, очите ми, носа ми, страните ми, устните ми. След това продължи по шията ми, гърдите ми, надолу...
Аз се чувствах като глина в ръцете и.
След известно време, целувайки ухото ми, промълви:
- Лъки, бацкавай мне, как я тебе бацкавала. (Целувай ме...)
А аз, не, та не!
Играта продължи доста време.
И тогава го направихме. То бе луд и продължителен секс.
По едно време, може да е било към сутринта, толкова се бяхме унесли, че някакви удари по талашитената стена отсреща ни стреснаха. Чувахме колегата дето живее в съседната стая, бармана, да вика полушеговито, полусериозно:
- Ей, булдог, ще бутнеш бунгалото, бе!
С Люда се спогледахме и прихнахме да се смеем и вече внимавахме да не вдигаме толкова шум.
На сутринта слънчевите зайчета по лицата ни събудиха.
Отидохме към селото да пием кафе и докато се върнем стана време да се приготвям за работа.
Люда взе ютията от ръката ми и оглади бялата ми риза. Аз бърборех и се шегувах, а тя затваряше устата ми с целувки.
Изпрати ме до портала на къмпинга, целуна ме и ми помаха с ръка. Бе станала покорна, мека и любяща.
- Абе, ти как го разказваш, като че ли си писател?! – пошегува се Гришата. – Сигурно е имало големи емоции?!
- О-о, по-големите емоции бяха на следващия ден, когато ми казаха, че ще ме очакват след първата смяна на нудисткия плаж.
Аз се правех на голям мъж, ама никога не се бях свалял така, както майка ме е родила и то пред хората.
- И ти отиде?
- Къде ще ходя – отидох. Вървях като пес след разгонена кучка. Пристигнах аз по къси панталони, с хавлията на рамо и джапанките в ръце и поздравих.
Те бяха както ги е майка родила. Люда, Злата и чехът. Наоколо десетки хора, както са от майка родени. Пред нас седяха цяло семейство: майка, баща, син на 15-16 години и дъщеря на 17-18 години и играеха домино.
Боже, рекох си, тия хора срам нямат ли?
Люда ме подкани да се съблека, аз останах по плувки и се излегнах на хавлията.
Тя прилепи устни до ухото ми и обясни, че всички тук са голи и, че за мен ще бъде по-неудобно да се разхождам с плувки, отколкото гол.
След много кандарми се съблякох, но немирникът взе, че се изправи, като перископ на подводница, за да може да се огледа на всякъде и аз засрамен похлупих очи върху хавлията.
Злата и Люда се посмяха, но по едно време се усетиха и взехме да играем карти и да разговаряме за родния им град Кошице.
По едно време ме заболя кръста, да стоя все така по корем и исках да се обърна поне на една страна. Да, ама приятелят ми ококорил око – любопитен!
Обясних на Люда, че ми е трудно и тя ми влезе в положение. Застана с гръб пред мен и продължихме играта.
Когато им стана много топло, Злата и чехът – така и не му запомних името на този човек – се разходиха към морето и заплуваха.
Люда усещаше немирника зад гърба си, но когато слънцето взе много за жари, ме подкани да влезем в морето.
- Как? – рекох. – Не мога така!
Тя ми каза "Просим!" с едно такова изражение, та аз вече не можех да отказвам и тримата: аз, Люда и немирникът се затичахме и се бухнахме в морето. Там вече приятелят ми се поуспокои.
Поплувахме. Оставихме се дълго в ласките на морската шир.
След това излязохме хванати за ръка и аз се стараех да не гледам голите сирени, излегнали се наоколо ми. Представих си какво му е било на Зевс горе на Олимп, когато е имал възможност да наблюдава целия женски свят там, от високото.
Излегнахме се на хавлиите и се загалихме и зацелувахме.
По към дюните се бяха настанили междувременно двама черномурни бургазлии по плувки, за да събират материал.
- Глей бе, егати и бузерана (педераст) как я е задавил тая. – каза единият, като сочеше към мен.
- Кажи бе, приятел! – извиках с колкото се може с по-дебел и мъжки тембър.
- О-о, ти българин ли си? Давай, давай! - засмяха се и двамата.
Толкова свикнахме и двамата, че не се разделяхме всяка възможна минута.
Един ден явно ме ревнуваше, задето много се заглеждах по навик или както всеки мъж по планетата и аз взех, че казах:
- Аз съм моногамен. А ти да не би да ходиш с по няколко едновременно там в Кошице? – провокирах я.
- Нье, само с мой манжель.
- Ти си омъжена?! А си само на 25?
- Ти моц похож на мой Павлик.
- А цо он роби? (Какво работи той?)
- Он е поручник у Кошице.
- Ох, Боже, той ще ни застреля и двамата! – вдигнах аз ръце към небето умолително.
- Нйе! – Люда обви врата ми с ръце и затвори устата ми с целувка.
- А деца имаш ли?
- Нйе. – устните и отново намериха моите.
- Няма да те пусна да си ходиш в Чехословакия! – рекох аз.
- Сте видим! – устните и превръщаха лицето ми в цветна градинка.
Трудно ни беше дори един час един без друг.
Но и това време неотменно дойде.
Смяната им свърши.
Стояхме пред автобуса. Другите и съграждани качваха багажа си.
- Людечко-о! – исках да и кажа нещо аз.
- Знаеш ли колко отдавна не са ми казвали така. Вероятно откакто бях малко момиченце.
Тя ме прегърна и се разплака. Очите ми се напълниха.
- Знаеш ли, чувствам се така, като че ли те познавам от много години. – говореше тя и плачеше.
И аз се разплаках. Ей така, както си бях със сервитьорската униформа, с хангъла на ръката.
Жените от автобуса ни чукаха по прозорците усмихнати като показваха часовника на ръката си.
Шофьорът на автобуса бибиткаше, вече може би за десети път. По едно време слезе, дойде при нас и този мустакат, русоляв симпатяга рече усмихнат:
- Ако остава – води я! Ако не – да се качва, трябва да тръгваме. Хайде! Къде е Словакия?
От автобуса слязоха Злата и някаква друга панна, взеха Люда за ръце и я въведоха в автобуса.
Погледът и не се отделяше от мен. А синьото в очите и бе така бистро.
Злата и направи място, а тя седна до прозореца, гледайки ме и плачеше.
Махаше ми с ръка, докато автобуса се отдалечаваше в прахта на към Бургас.
И сега ми става тъжно, когато си спомням за тази раздяла.
Много пъти съм се питал, дали хората могат да бъдат толкова щастливи цял живот, колкото бяхме ние тогава с нея? – Лъчезар се почеса по главата, след това среса косите си назад и допълни:
- Ех, Гриша, Гриша - а, такъв е животът!
Хубавото винаги свършва твърде бързо, а лошото продължава пре-пре-пре-достатъчно дълго.
- Поне си поживял! – заключи Гришата, усмихвайки се под мустак. – Ще има какво да разказваш на внуците си някога.
А как смогваш да обичаш всичките тези жени?! Може ли човек да обича истински повече от една жена?
Аз и моята не обичам. Честно – признавам си. Познаваш я…
- Обичах ги! Истински. Всецяло и всеотдайно. При мен чувствата са винаги били много истински и дълбоки.
Обичах ги. – каза замислен Лъчезар и вдигна чашата си.
Двамата се умълчаха. Рядко се случваше мъже да говорят за сърдечните си чувства, а това ги разголваше и ги караше да се чувстват малко някак притеснени.
По-късно разговорът се прехвърли на други теми и отново се увлякоха и се надговаряха темпераментно, дори без да се изчакват.
Важното бе, че се чувствуваха добре, че бяха напити и нахранени. След всичко това светът изглеждаше съвсем друг и не толкова враждебен.
© Цветан Войнов Всички права запазени