18.02.2010 г., 23:04 ч.

Разказ за една любов 

  Проза » Разкази
1612 0 9
7 мин за четене
Гледах го как потъва. В очите му гледах и нищо не направих.
Знам, че вече ме обвинихте, но чуйте историята ми. За всичко си има причини, моят случай не е изключение. Не ме съдете, това не беше краят на човешки живот. Изпълних молбата на едно болно сърце. Не е от омраза или безразличие, а истинска и чиста обич...
Най-прекрасните ми мигове бяха подарък от него. Не се заблуждавах в кухи убеждения, че съдбата има пръст. Две сърца се срещат, не защото така е трябвало да стане и не защото заслуга има някаква висша космическа сила.
Случайна среща на погледи. Вливане на две реки. Миг на откриване.
Вътрешно усещане ми сподели, че той ще преобърне и най-подредената ми мисъл, ще ме разбира, дори когато аз не съм наясно със себе си. Ще е допълнение на същността ми, ще рисува с думи най-съкровените и неизказани мои мечти. Вече ще са не само мои. Любовта е намиране на разделените половини на една душа. Празнотата е запълнена и светът е съвършен, изгубват място терзанията и страховете.
Истината е, че не е лесно да се възстанови осакатената душа. Земята е голяма и не е изключено животът да си изтече само в търсене.
Аз имах късмет! Благодаря на случайността и на онзи светофар на малката уличка до плажната алея. Там го срещнах. За първи път усетих как сърцето пропусна един ритъм, сякаш умрях и се родих отново...
Всичко това за секунда. Най-дългата в живота ми. И ето, че завърших мисията, до края ми остава само да се радвам и празнувам всеки ден. Вече няма причина да нося черните очила.
Знаех, че той ще се спре, защото усети същото. Тръпки ме полазиха от силата на чувството. Дори не видях лицето му, а и нямаше нужда. Душите ни се хванаха за ръце, невъзможно беше просто да се разминем.
Попита ме, дали вярвам на случайности...? Въпрос, на който не чакаше отговор и аз никога не отговорих...
Забрави за къде беше тръгнал, смени пътя си и тръгнахме в нашата посока. Мрачното и влажно есенно време ми се стори пролет. Изживяхме незабравими мигове от първата ни среща. Казаните думи не бяха много, а и нямаше как, защото не бяха създадени такива, които да изразят чувствата ни. Обичахме се още преди да се срещнем.
За нищо не света не исках да се върна към старото си ежедневие. Осъзнах колко жалко е било съществуването ми.
Домът ми изглеждаше огромен и най-накрая разбрах защо... Живеех сама в чужд град. Силният стрес също не ми бе спестен от натоварената ми и отговорна работа. Бях научена от дете да не разчитам на чужда помощ, а и не усещах никой да е длъжен да ми помага. Напрежението от деня често се превръщаше в сълзи нощем. Това е времето, когато никой не можеше да ме види и разбере, че увереността всъщност криеше слабостта ми, която едва признах и пред себе си.
Всичко се промени. Зеленият сигнал на светофара ни събра. Моята опора, човекът, който знаеше за тихата ми мъка. Пак си казах: Благодаря ти, Случайност! Аз бях там и той беше. Открихме се!
Неусетно се изнизаха четири прекрасни години. Време, изпълнено с щастие, любов и сигурност. Бяхме стена от камък, която и най-мощните вълни на времето не биха съборили.
Двамата бяхме гости на черноморския град, нямахме и собствено жилище. Често се местехме. Животът ни беше динамика.
Една люта зима той получи обаждане. Майка му беше решила да ни посети. Среща, от която лично аз не очаквах нищо, но останах приятно изненадана. Добрите и сърдечни хора се познават по първите им думи към теб.
Остана почти месец, но нещо я тревожеше, сякаш се опитваше да събере сили и изкаже болката си. Оставях ги да разговарят на спокойствие. Излизах навън или просто си седях в другата стая.
Вечерта, преди да си замине, разговорът им продължи необичайно дълго. Знаех, че нещо ставаше и тя е събрала сили в последната нощ. Ясно беше, че разговорът е различен, тя плачеше, а той побесня. Въпреки силните му викове, аз усетих болка в тона му. После се събрахме и не обелихме и дума... Не зададох въпроси, защото се страхувах от отговорите. На следващия ден тя си отиде. Той не говореше за нея, но се измъчваше от начина, по който се разделиха.
От нощта, в която размениха последни думи, той се промени. Гневеше се без явна за мен причина, всичко му беше криво, дори и аз. Миг по-късно ставаше пак себе си, обичаше ме сякаш за последно...
Не възразявах за нито едно от състоянията му, каквото чувстваше той, аз също го изпитвах. Никога не сме се наранявали или нападали. За проблемите по пътя ни всеки търсеше грешките в себе си. По-лесно ми беше да накажа себе си, отколкото най-любимото си същество. Така правеше и той.
Дойде и най-страшното... С времето виждах, че силите му го напускат. Престана да прави планове и рисува мечти. Не посмях да питам за състоянието му. Знаех всичко, но отричах. Половината от мен умираше...
Краят беше съвсем скоро и той сподели какво ни очаква, треперещият му глас повтори това, което знаех, но отричах до последно. Обещах си, че няма да плача, за да не го разстройвам... Не успях и избухнах в ридание.
Заболя ме сърцето, напрежението щеше да пръсне главата ми. Изпитвах нечовешки гняв, че не мога да му помогна. Прегърнах го и не го пуснах. Нямах сили да се отделя от него. Цяла нощ останахме будни. Припомнихме си моменти на щастие. В смях и сълзи премина времето. Гледах в очите му и там откривах себе си, аз бях целият му свят, както и той моят. Не можех да си представя, че никога няма да изпитам това чувство отново. Бяхме заедно, а вече ми липсваше. Легнахме и се обърнахме един към друг. Погледите не успяха да се отделят. Миг на близост -  спомен, от който и до днес изпадам в лудост...
Не се страхувах за себе си и за самотата, която ме очаква... Яд ме беше, че му се отне шансът да опознае света, да се бори, да изпита силите си в равностоен дуел. А не като сега... Безсилен пред ставащото. Защо не бях аз на неговото място, аз нямам какво да доказвам...
Тези и хиляди други мисли минаха през ума ми, докато не откъсвах очи от неговите. Не смеех дори да премигна, нямаше начин да загубя и секунда от оставащото ни време заедно. Той знаеше какво се върти в главата ми, но не каза нищо. Прегърнахме се и заспахме...
На следващия ден майка му ми се обади. Разказа ми, че синът ù се е родил със сърдечен проблем, а краят му е бил ясен малко след като раждането...
Не исках да си и представя какво е чувствала тази жена през тези двадесет и пет години и как е събрала сили да му признае? Усетих само болката, която изпита той, когато разбра...
Дните се топяха и времето ни изтичаше. Гордата му личност не искаше просто да се предаде пред смъртта. Така учеше и мен – никога да не прекланям глава и показвам слабост (Цял живот ще съм ти благодарна за ценните уроци, любов моя).
Помоли ме за най-страшното и знаеше, че ще изпълня думите му...
Любовта към морето го бе довела тук и пак тази любов ни събра. Както ни срещна, така ни и раздели.
Силите го напускаха все по-бързо. Беше слаб и трудно дишаше. Изгуби цвета на лицето си, очите му бяха мътни и издаваха тъга. Все пак в тях все още откривах неугасващия огън на любовта му към мен.
Последната му молба беше: „Отведи ме, моля те!”. Това и направих. Качихме се в такси, а аз спрях да мисля.
Трябваше да съм силна и да не плача, поне не сега... Стигнахме до морето. Крепях го, за да остане прав. Вълните сякаш протестираха на това, което щеше се случи.
Не успях, нещо в мен се разкъса, сграбчих го с цялата си сила и отказах да повярвам, че ще се прибера сама.
Той ми се усмихна с последни сили... Погали ме, за да ме успокои, целуна ме по челото, а аз пак го сграбчих... Не беше по силите ми, умолявах го да се бори, дори да знаех, че всичко е необратимо. Последваха най-милите и сладки думи: „Обичам те завинаги!”. Отпусна тялото си назад и морето го прегърна...
Смъртта открадна сърцето ми... Нямаше нищо на тоя свят, което може да успокои мъката ми. Виковете ми молеха морето да го върне, поне още веднъж да видя очите му, за последно да докосна устните му. Спрях да виждам смисъл за бъдещето... Малко преди да отида при него, една ръка ме хвана. Събудих се в празния си дом. Дори не знаех колко време беше минало от онзи ден.
Седем години ми отне да събера сили и на глас да разкажа за любимия си човек. Всеки ден слизам до морето и знам, че той ме чака. Чака да разкажа за себе си... Аз също чакам. Чакам да се съберем отново и вече нямам търпение...

© Стеляна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Силно, хубаво... много хубаво.
  • Благодаря... Странното е, че докато писах края й, се разплаках, сякаш и на мен не ми се искаше да съм го измислила така. И съм го чела само веднъж, за проверка. Излагация беше, защото ми дойде на ум по време на лекции и съответно там си поплаках, много погледи ме гледаха въпросително!
  • И на мен ми е трудно да ти напиша нещо!
    Много тежка история, разтърсваща!
  • Ще помълча.. Останах без думи!
  • Ужасно много значат думите ви...! Особено за човек като мен, който няма голям опит в писането Ако дори на един човек му допадне нещо мое, знам, че си е струвало... Благодаря ви!
  • Боже, каква сила...! Това е ЛЮБОВ! Само ТЯ, може да даде силата, да изпълниш последната воля, въпреки болката... Такава ЛЮБОВ е завинаги- въпреки времето и пространството! Няма случайност- зная го...
    Прегръщам те!
  • !!!
    Думите са излишни.
    Като коментар.
    Твоите са си на място. Много е силно!
  • Много благодаря...
  • Ще кажа само много красив разказ.
Предложения
: ??:??