2.06.2006 г., 23:06 ч.

Разказ за една вещица (част 2pa) 

  Проза
1676 0 3
5 мин за четене

                                 Демони и Ангели

Беше минал точно един месец, от както се събрахме с Виолета. Може би най-щастливият месец в моят живот. Целувките, прегръдките, времето прекарано заедно бяха като магия. Когато се видяхме за първи път този ден, си разменихме подаръци. Аз получих едната половина на сребърно сърце, под формата на бижу, а тя другата. Обещахме си никога да не ги сваляме. Това сърчице стана моят нов медалион.
 И този ден мина, заедно с много други. Всичко вървеше по вода, докато аз не разбрах, че Виолета си водеше дневници. Толкова исках да знам, какво пише в тях, след хиляда молби, целувки и сръдни тя обеща да ми ги даде. Аз сащо си бях водил дневник, но моят определено не беше толкова интересен. Виолета беше писала за вещици, магове, вампири и други разни чудовища. Тя беше описала седем реалности. И всичко щеше да ми се струва просто невероятен разказ, ако сам не усещах че често пъти Воилета сякаш беше друг човек. Най-накрая можех да разбера защо. Тъй като тя беше водач на всички магьосници, се налажило да използва двойница, за да не разберем ние смъртните че магията съществува. Не само това беше странното. Мен също ме имаше в магическият свят, макар и само на хартия, под формата на предсказание. Или поне Виолета предполагаше, че съм аз, за който се отнася. Макар и да знаех, че магията съществува и да вярвах в свръхестественото, още не бях убеден, че тя е истинска вещица. Щяха да минат няколко месеца докато станех съвсем сигурен.
 Първата ни по голяма караница беше някаде към октомври... Тя ми се разсърди, не си спомням вече за какво. Беше на крачка да ме скъса, когато показах моята романтична страна. Подарих и рози, написах и стихотвотрение. Тя обаче искаше време да си помисли и каза че ми е адски сърдита, и че съм я наранил много. За първи път се прибирах в къщи без усмивката на лицето, която огряваше иначе сивия и мръсен чавдар. Вечерта, си легнах без желание и като винаги, си направих ритуала за лека нощ...
 Беше тъмно, аз бях на [6] когато за първи път разбрах, че има същества, които се крият в сянката, в тъмното, в мазето. Никой не ми вярваше, всички си мислеха, че детската ми фантазия ме подиграва, и ме кара да не спя. Бях на село в къщата на баба и дядо, когато за първи щях да се изправя срещу магически противник. И досега търся да намеря име, с което мога да го опиша, но никъде не се споменава за моят демоничен посетител.
Беше тъмно и всички спяха, а на мен ми се приходи до тоалетна. От спалнята се влизаше във всекидневната, там беше и мястото, от което най-много се плашех, когато отворих вратата, видях шкафът, тъмен и страшен, въпреки, че от прозореца го осветяваше уличната лампа. Доближих се, за да видя какво става. Тогава изведаж всичко се преобърна, тъмнината ме грабна, не можах да видя кой или какво ме понесе. Просто знаех, че не мога да се движа и че вече не бях в къщи. Главата ми беше препълнена от мисли, тогава се сетих за медалиона и това, което каза баба:
- Той ще ти помага винаги! Дори и да не можеш да се движиш или викаш, той ще те предпази от всичко зло!
Изведнъж всичко светна, медалионът ми излъчваше странна бяла светлина. Не знам какво направих, но изведнъж се озовах отново в леглото. Беше сутрин. "Само кошмар" беше казала баба, но аз не вярвах. Защото подобни сънища, почнаха да се повтарят, демонът ме искаше. След време загубих медалиона, но тои беше заменен от друг. А като станах на 9 получих меч-играчка, който стана моята защитна магия. Когато бях на 12 гравирах руни във вече изтърканата гума и тя сякаш се обнови. Тогава и научих една малка защитна магия. И след само няколко месеца, едно малко нападателно заклинание.  Вече никога не бях нападнат от който или каквото и да е. До тази вечер.
... и спокйно заспах. Тъй като вече застудяваше, прозореца ми беше здраво залостен, но въпреки всичко посред нощ се събудих от светлина пред прозореца, който беше широко отворен. Веднага грабнах меча, никой не беше посмял да ме нападне така от [6] години насам. Аз се бях изправил срещу демона от къщата на баба и дядо, и го бях прогонил в небитието. Дори и слаба, магическата ми мощ успяваше да ме предпази и вярата ми в нея, я усилваше. Изведнъж като слизащ от кола през прозореца ми влезе момче, на около 18 години, с коса до раменете, черна като нощта, а очите му бяха змийско зелени. Те ме накара да настръхна. Не знаех дали е просто някой магьосник или много силен демон. И тъй като много ми приличаше на Ангел, бившето гадже на Виолета, също вещер, реших, че е по-разумно първо да попитам, после да стрелям.
 - ЪЪЪЪЪ Кой си ти??? И какво, по дяволите, правиш в стаята ми посред нощ???
 - Аз, моето момче, съм Ангел! Вярвам знаеш, че сам добър приятел на Виолета! - проговори той с назидателен глас. - Знаеш ли защо съм тук?
 - Не, но и не ми трябва. Ако искаш да говорим, можеш да използваш нормалните човешки пътища! Това че си вещер не ти дава никакви права да ми идваш "на гости" докато спя! - казах аз леко ядосан.
Изведнъж цялата стая се разтрепери. Земетресение?! Май разгневих грешния човек. В дневниците на Виолета, той беше описан като един от най-силните магьосници. Ангел прогорвори, гласът му разтрепери стаята отново, някой ще го чуе. Ще ми помогне но може би щеше да е вече късно.
- Слушай сега, смъртни. Ти си мишле, с което ще зарадвам котката ми! Само още веднъж да накараш Вилито да плаче, само още веднъж да я нараниш. Ще дойда пак и ще те превърна в храна за домашния ми любимец!
- Не можеш да ме уплашиш! - рядко съм бил по-неубедителен, но продължих. - Аз съм защитен, нищо не можеш да ми направиш.
- Мислиш ли че мизерните ти умения и сладката ти играчка ще те спасят от истински магьосник. Да, знам, че си се преборил с няколко малки демона, но аз съм нещо съвсем друго!
Топка бяла енергия се появи в ръката му. Аз обаче бях готов. Когато той я метна по мен, успях да се предпазя с меча и едно бързо заклинание ме спаси. Като ме видя, че устоях на неговата магия, той изглеждаше уплашен. Ново, този път по- голямо кълбо се появи в ръката му. Но аз бях по-бърз, моето заклинание го удари директно. Но пораженията бяха малки, само заклинанието му беше спряно.
- Исках само да те предупредя, но ти се оказа по-силен от колкото очаквах. Никога повече няма да я нараниш - изпълнен с гняв тои метна огромна енергийна топка.
Нямах много време. Вдигнах меча но без защитното ми заклинание, той се строши на две, a аз изпаднах в безсъсзнание...

© Никола Дълбоков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • умееш да си служиш с красиви изрази и съставяш силни изречения,допада ми стилът ти, ни и в двете части сякаш скачаш от едина реалност в друга, преходите трябва да са по плавни ( това е по моето скромно мнение )
  • Нямам търпение да има продължение на историята
  • на мен ми допаданадявам се да има и още
Предложения
: ??:??