Ние с моя партньор, следователят-човек, наистина бяхме изтеглили късата клечка. Така се оказа, докато Глухарьов умело шофираше по вече почналите да се задръстват улици на района (все пак вече беше към осем) и ме посвещаваше в подробностите по случая. Трябваше да му се признае безспорното умение, с което успяваше да се провре между товарни ЗИЛ-ове и новички БМВ-та при това без да отнесе нито една псувня или клаксон. И без да го хване нито един катаджия. Към този момент аз бях твърде шокирана от случващото се, че да се занимавам с линиите на вероятностите или разни там заклинания, така че разчитах изцяло на неговото умение да ни закара здрави и читави до дестинацията.

Гробището, където бяха намерили трупа се намираше на около половин час с колата, както се оказа. В Лефортово. Старо, зловещо гробище пълно с обрасли с мъх паметници и забравени гробове. Забравени мъртви. Кой би ходил там доброволно? Защо винаги Тъмните ги влече към подобни зловещи дупки? При това малкият нехранимайко беше избрал не кое да е гробище, а едно от историческите такива в Москва. Веденското. Място пропито с Тъмна магия, скръб от поне десетина войни. Впрочем, самото гробище си беше пълно и с мъртви военни. Зловещо, откъдето и да го погледнеш. 

Рядко се случват толкова простотии в едно и също нощно дежурство, обясни ми Глухарьов по пътя, вероятно за да ме успокои за съвместната ни работа, която – не се съмнявах – щеше да продължи още доста време. Освен ако не си карък, или пък Различна без какъвто и да е оперативен опит, която явно е пратена от Висшето ръководство на Патрулите за да получи бойното си кръщение. И то какво кръщение само! Оствен това не беше в стила на Хесер да ползва един и същи метод на обучение два пъти. Всъщност може и да беше, но все пак Городецки беше този, който получаваше шантавите задачи. Аз си имах чудесна кабинетна работа и така си ми харесваше. Освен това нямах нужда от повишаване на равнището – закъде по-нагоре? Хич не се напъвах да ставам Велика, за това трябва да поживееш поне половин хилядолетие.

Цялата работа с това убийство беше много гнила, тук бях напълно съгласна с Глухарьов, въпреки липсата на какъвто и да е опит. Като почнем още от мястото на убийството: Веденското гробище – обширен участък с размер от няколко хектара. Кой идиот убива някого на гробище? Супер зловещо е. Освен това, кой точно идиот ще избере едно от най-старите гробища в Москва изобщо, където спят вечния си сън хора като Петър Велики и една дузина маршали и генерали? За мен това място беше просто точка на картата. Зловеща точка на картата. Сега ми предстоеше панорамна разходка из него и не можех да кажа, че съм въодушевена. 

И изобщо кой идиот пребивава на гробище след залез, че се и оставя в ръцете на напълно непознат? Звучеше като зле скалъпен сценарий от нискобюджетен хорър филм. Самото убийство беше станало в най-старата част на гробището, където не беше имало погребения от повече от век насам– място пълно с изпочупени кръстове и избледнели надписи и порутени семейни гробници. Глухарьов ми обясни, че все още има стари родове, които настояват да бъдат погребани при предците си. Много драматично. А като се сетех за детайлите, отново почваше да ми се гади.

На входа на гробищния парк вече ни чакаха. Каменната порта изглеждаше още по-зловещо в Сумрака. Все едно някоя невидима ръка я е издялала от камъни и тези камъни не са имали никакво друго предназначение освен да ограждат някое гробище. Островърхите кулички на портала пък му придаваха много призрачен вид. Като че ли място, което съхранява плесенясалите кости на поне десет поколения държавници и военни не е достатъчно зловещо. 

Служител ни отвори вратата след като Глухарьов показа удостоверението си през прозореца на колата. Явно ни бяха чакали. Почвах да си мисля, че това удостоверение може да отвори и портите на Ада, но да не викаме Инферното напразно. То вече се беше проявило тук. Поне за един нещастен впиянчен клошар.

- Познаваш ли това място? – попитах аз Глухарьов, докато той намръщено шофираше по пустите и много зловещи запуснати алеи на тази част от гробищния парк. 

Навсякъде около нас хвърляха сенки стари гробници и още по-стари олющени и рушащи се паметници. Тръпки ме побиваха. 

- Не. Тук гробовете са много стари. От Втората Световна още. Че и от преди това – поклати глава той и продължи да се взира напред. 

Покрай нас продължаваха да се нижат редици гробове, или каквото беше останало от тях – мрачни изпочупени каменни паметници, наполовина закрити от бръшлян или висока до кръста суха трева. Сезонът не беше помогнал много – сякаш тревата на в този район не беше косена от години – старата се беше насложила на купчини, така че и малкото, което се виждаше от самите паметници, беше скрито от купища треволяци. Яд ме беше, че снегът се е разтопил вече. Иначе можехме да намерим престъпника по следите. Но не, няма късмет за мен. Над паметниците бяха надвиснали мрачни дървета, които като черни скелети които хвърляха причудливи сенки на светлината на фаровете. Мечтата на всеки Готик. Впрочем, доколкото знаех, готиците наистина се събираха на Веденското гробище. И как иначе – толкова много хора от преди Революцията погребани тук. 

Изглежда, най-после стигнахме до местопрестъплението – Глухарьов паркира на алеята до служебната кола на Патрула (така и не си направих труда да запомня марката) – явно Иля беше дошъл на място с първото попаднало му возило. 

Тревата наистина на места ни стигаше до кръста и на двамата, докато газехме в остатъците от преспи между паметниците по следите на другите сътрудници. Чувствах се нелепо там – девойка в униформа на следовател, въоръжена по устав на всичкото отгоре, на гробище на разсъмване. Част от мен искаше да избяга възможно най-далеч от това място. Всичко беше сиво-кафяво и разкаляно, мръсно и гадно. По принцип мразя гробища от всякакъв вид. За стотен път съжалих за токчетата, които бях обула преди да дойда на смяна, но пуста женска суета... 

На местопрестъплението ни чакаха само Иля и Семьон, любопитно с какво се беше добрал дотук старият мошеник? При това преди нас. Те стояха над мястото, където с бяла лента беше обозначено положението на трупа, точно като по криминалните сериали. Самият труп, за мое облекчение, липсваше. По тревата се виждаха и големи петна кръв, които старателно се стремях да заобикалям. И следи от огън. Когато се появихме, Иля тъкмо беше коленичил до импровизирания огън. Клоните още пушеха с лютив дим. Някой е събирал мокри клони от околността за да го запали. Но не беше клошарят, това поне ми беше ясно.

- Жертвоприношение? – попитах аз празното пространство.

Нямаше нужда от предисловие, всички знаехме защо сме там. 

- Не съвсем – отговори Иля и намести очилата си по стар навик.
 
Изправи се и се ръкува с Глухарьов. Същото направи и Семьон. 

- Не е станало в Сумрака – допълни менторски Семьон. 
- Човешко убийство тогава? – предположих невинно аз. – Някой Готик да се е направил на идиот? Доста подходящо място, бих казала. 

Този вариант ме устройваше далеч повече от идеята да има някакъв побъркан Различен, който да седне да призовава изначалните Сили по толкова примитивен начин на такова зловещо място.

- Малко хора са способни на такъв садизъм, че да изтръгнат туптящото сърце на някого и да се опитат да го изгорят пред очите на човека – отговори мрачно Иля. 
- Да се опитат? – уточних аз в опит да игнорирам новия позив за повръщане и ярката сцена от първата фотография, която го беше предизвикала.
- Именно. Ако онзи беше изгорил сърцето, Сумракът щеше да приеме жертвата и наистина щяхме да говорим за жертвоприношение. Или по-скоро за нарушение от този ранг. Обаче изглежда нещо му е попречило и е тръгнал набързо. 
- Сумракът приема всяка жертва. Ако си порежа ръката, той на секундата ще откликне – възразих аз и погледнах какво прави Глухарьов. 

Той беше коленичил до огъня и изглежда оглеждаше нещо. Ченгето си е ченге, където и да го хвърлиш. Обзалагах се, че може да разпита и зомби, стига да му се наложи и да има такова под ръка. 

- Само, ако жертвата се направи в Сумрака – контрира Иля. 

Той не спореше и не ми натякваше, че не знам. Просто ме информираше.

- А в нашия случай всичко се е провело в човешкия свят. Тук, на място. 
- Какво ли би попречило на извършителя? – зачудих се на глас. – Мястото е толкова глухо, че няма кой да те чуе, дори да крещиш с цяло гърло. С Глухарьов пътувахме десет минути с колата от главния портал. Съмнявам се охраната да минава често от тук. Впрочем –огледах аз сноповете трева, които стигаха до кръста ми, – вероятно и поддръжката не се вясва. 

А и защо им беше да го правят? Повечето гробове тук изглеждаха, все едно покойникът спи вечен сън от поне сто години. Едва ли имаше ядосани роднини, които да тръгнат да се жалват на началството. 

- Идването на милицията – обади се Семьон и прекъсна разсъжденията ми. – Анонимен сигнал по телефона. 
- Анонимен, а? – не се сдържах аз и се изсмях.

Признавам, леко истерично. Цинизмът почваше да избива от всички посоки.

- Значи този „анонимен“ сигнализатор трябва да е видял нещо. Едва ли е далеч. 
- Правилно заключение – поздрави ме Иля иронично. – Обаче не задаваш точния въпрос в случая. 
- А какъв би трябвало да е той? 
- Защо всичко това се е превърнало в работа на Нощния патрул – добави невинно Семьон и се приближи.
- Как разбрахте за случая? – перефразирах въпроса аз. 

Мразя да греша. Впрочем, откакто станах Различна, мразя и да съм права, но това е друга тема.

- Аз им се обадих – отекна гласа на Глухарьов. 

Зяпнах от изненада. Не знаех, че той има такива пълномощия или пък дори възможността да прави подобна преценка. Нито пък, че би го направил. А си мислех, че е прозрачен – леко подкупно ченге, с много леко загатнат идеализъм и стремеж към справедливост, човек, който би бил наистина добър, ако системата беше друга. Пък той бил коварен, копелето му с копеле... Работи с МОИТЕ колеги зад гърба ми. От всички на това място, пардон, местопрестъпление, май аз имах най-малко информация...

- Как така? – заекнах аз...
- Всичко ми се видя много подозрително, докато проверявах информацията по случая – поясни той и се приближи към нашата тройка. 

Иля и Семьон го приеха като част от групата и му направиха място. Явно беше спечелил с нещо уважението им, а това не е никак лесно.

- Най-вече начинът, по който е умъртвен човекът – допълни той. - Не съм виждал такова нещо. 
- Ние също не сме, поне не в последните двеста години – додаде Иля. – Затова и веднага дойдохме. Има и още нещо, което не исках да ти съобщавам по телефона, Серьожа – добави той. 

Откога си говорят на галено тези двамата, дето щяха да се избият един друг само преди няколко часа?

- Открихме следите на Различен в Сумрака. Пресни са, от около два часа – поясни Семьон и, кой знае защо ме погледна съчувствено. 
- Той е правил жертвоприношението ли? – попитах аз.
- Не може да се каже – отвърна Иля. – Можем да кажем само, че клошарят е умрял по горе-долу същото време, когато Различният е бил тук. Има и още нещо – виж сама – и той ми прати образ на онова, което беше открил.

Всеки Различен оставя своя следа в Сумрака. Нещо като личен подпис, или като маркирането при животните. Тази следа може да бъде усетена от другите Различни и понякога, а ако Различният е върколак, вампир или много силен маг – дори от хората. Те избягват мястото, по някакво смътно усещане, че не бива да пресичат пътя на Различния. Може би остатък от времето, когато Различните са властвали над хората – едно много, много отдавнашно време, когато е имало много повече универсални магове от сега... Силният Различен пък дори може да каже с точност кой (стига да го познава лично или на има аурата му) и кога е минал през определено място. Такива разкрития ми изпрати Иля. 

Примижах и се взрях в образа, с надеждата, че ще видя нещо друго, но уви, Иля беше прав. Защото следата в Сумрака без съмнение беше оставена от Николай, или Коля, синът на Надежда Семьоновна, нашият калпазанин. А ако той е бил на мястото по същото време като убийството, имаше само два варианта...

Вкопчих се в ръката на някого, мисля че беше на Семьон, защото усетих, че се олюлявам. Без да се замислят, тримата мъже ме настаниха да седна на един повален паметник недалеч от местопрестъплението. Семьон извади патронче от вътрешния джоб на протритото си яке и го тикна в ръцете ми.

- На, пийни си, да се освестиш!

Кимнах и гаврътнах стабилен гълток от спиртната течност, която се намираше вътре. Дори не се зачудих какво пия и се зарадвах, когато изгори вътрешностите ми. Поне бях способна да чувствам нещо. Това е добре, значи не съм откачила съвсем, макар че тази смяна определено ще ме побърка. 

Ако Николай е бил там в момента на жертвоприношението, то най-вероятно го е извършил той. Но нали е неопитен, не се е сетил, че трябва да го направи в Сумрака. Вероятно някой заблуден пазач го е стреснал и нашият малолетен престъпник е избягал преди да довърши пъкленото си дело. Жертвоприношението е намеса от Първо равнище, дори Висше. В Дневния патрул право на нещо такова има само Завулон, в Нощния – само Хесер. Някак си не вярвах да е получил разрешение от който и да е от тях, само и само за да ме изпитат и да ме понаучат на разни оперативни трикове. Великите не се опитват да трепят молци с оръдие. А ако го беше направил на своя глава, тогава в най-добрия случай можеше да се надява да изживее живота си като човек, след като Инквизиторите произнесат присъдата си. 

Една част от мен съжаляваше момчето, което си беше въобразило, че истинският живот на Различния прилича на компютърните игри – правиш жертвоприношение и печелиш 100 точки плюс торба със злато. Млади, защо просто не прочетат малко книги?! Да видят, че нещата не са толкова прости? Ама не, видеоигрите са много по-интересни. Друга част от мен се чувстваше пълен карък – първи опит за полева работа и такъв грандиозен провал. Чак ми ставаше лошо като се сетех за кофите мастило, които трябваше да изпиша в Прага по случая. 

- Ако той е бил тук, когато е умрял човекът, - започнах аз след кратка пауза – значи най-вероятно той е и убиецът. Имаме всички компоненти на жертвоприношение – пусто място заредено с Тъмна сила, човек, изтръгнато сърце и огън. 

Гласът ми звучеше по-слабо и разстроено, отколкото си мислех. 

- Виж - хвана нежно ръката ми Семьон, – знам, че ти се падна много куцо първо дежурство и още по-куц случай, но нищо не е свършило. Не си сама. Ще го намерим и ще го накажем по Договора. 
- Така е – включи се Иля и ме потупа по рамото, – не се отчайвай! 
- А какво да правя?! – проплаках аз. Хващаше ме истерията от всякъде. – Ако той е бил тук, то значи той е убиецът. Другият вариант е той да е подал анонимния сигнал, но ако е видял какво се случва, защо не е спрял истинския убиец? 
- Защото е просто едно уплашено момче – отговори ми Глухарьов. 

После дойде и ме хвана за раменете.

- Той е просто едно дете, което е хванато в капана на вашия свят – започна моят партньор разпалено. - Може да е видял нещо толкова ужасно, че да не се е сетил как да попречи. Хората често гледат като в транс, особено ако около тях става нещо подобно. Убийство, грабеж...
- Глупости, Серьожа! Той не е човек, разбираш ли? Иницииран е на седем, не може да си спомни добре човешките емоции! – дръпнах се аз и закрих лице в ръцете си. – Всеки Различен може да спре който и да е човек да направи каквото и да е. Николай е Висш, вероятно. Няма начин да е видял как някой убива някого и да не може са го спре – измърморих аз.
- Всъщност има. 

Иля ме дръпна така, че да го погледна в очите.

-  Ако убиецът е бил Различен с по-голяма сила или ако Николай се е надявал да извлече полза от жертвоприношението за себе си. 

Да, това вече беше възможно. Все пак Николай е Тъмен – а те винаги обичат да взимат по нещо и за себе си. Напълно е възможно да се е стаил зад някой плесенясал паметник и да е наблюдавал как бедният човек се прощава със сърцето си. Всяко убийство е колосално изхвърляне на сила, може би затова древните са ценели толкова преките двубои. А Николай просто се е възползвал от ситуацията.