- Какво стана в оная стая? Защо се забави толкова? – попита Глухарьов над ръба на бутилката.
Отново седяхме в кухничката му и пиехме евтина бира от близкия супермаркет. Отново с милиционерските (или както той не спираше да ме поправя, макар че не виждах особена разлика - следователски) униформи. Това почваше да става нещо като традиция, но нямах нищо против. В крайна сметка трябваше да се социализирам с колегите, а за тая седмица и половина открих, че най-лесният начин е да се включиш в запоя. Мъжете уважават жени, които могат да пият и не се превземат след първата чаша бяло вино. Впрочем, аз не се превземах и след първата чаша водка, но Глухарьов още не беше имал повод да го разбере.
- Разбрах се с момчето. По нашия, Различния начин – отговорих аз и си взех парче шоколад.
Третият за вечерта. Не е хубаво да се пие и да се яде сладко едновременно, ама имах остра нужда от глюкоза.
- Не съм се бавила – продължих да се защитавам аз и си взех още едно парче.
- Нямаше те 45 минути! – възрази той и замези с нещо, което се рекламираше като салам, но се обзалагах, че не съдържа месо. – Засичах по часовник!
- Повече от 10 минути се мъчихме да свалим Пръстена на Шааб от вратата – започнах да смятам на пръсти аз. – Да кажем, че аз съм говорила с него още 15. Значи съм размишлявала още десетина-петнайсет минути в Сумрака...
- Защо сте се мъчили? – уточни Глухарьов.
- А, не – поклатих глава. – Той се мъчи, аз само му помагах с точните думи и движения. Представяш ли си, прочел някъде как се прави заклинанието, но не запомнил как се сваля! Добре че съм обучена за такива неща!
- Защо не го свали сама тогава? Щеше да стане по-бързо.
Въпросът му беше повече от логичен.
- Виж, Пръстенът на Шааб е кодирано заклинание, така да се каже – започнах да обяснявам аз между хапките шоколад. – Може да бъде свален само от онзи, който го е поставил. Без значение дали той самият знае как или не. Просто заклинанието така е измислено. Все пак се предполага, че с него ще си служат отговорни магове, а не гаменчета. Което ми напомня, ти защо си изпусна нервите така? Той все пак е е непълнолетен. По едно време мислех, че ще го застреляш.
- Нямаше да го застрелям. Не съм такъв изрод – махна с ръка Глухарьов. – Но не можеш да си представиш какво ми мина през главата, докато чаках отвън. И когато влязох вътре просто нямаше как да не го ступам това... кретенче – добави след кратка пауза той и отиде при хладилника.
- И на мен ми идеше да му изпотроша кокалите, докато влизах от слой в слой и се чудех откъде да мина през Пръстена – признах аз. Какво пък, защо да го лъжа. – Обаче като го видях колко е жалък, реших че вместо да го смазвам от бой мога да му направя няколко психоатаки и да го стресирам повече.
Сергей извади от хладилника някаква щафета салам, този път читав, и започна да го реже на колелца. Откакто бяхме дошли, предложих поне пет пъти да помогна с мезето, но той категорично отказа да ми даде да пипна нещо в кухнята. Затова сега само гледах как реже прецизни еднакви парчета. Педант някакъв ще да е (което човек не може да види от кочината в кабинета му на работа)...
- Като влязох, той вече беше ял бой – заключи Глухарьов без да ме поглежда. – Мислех, че ти си го била – погледна ме преценяващо. – Макар че като те гледам, трудно би могло...
- Подценявате ме, другарю следовател – засмях се аз. – Физически не мога да го пребия, но има предостатъчно заклинания, които са способни да строшат всеки един негов кокал. Той действително яде бой. Но по мое мнение, не много.
- И как точно? – попита делово моят партньор, без да вдига поглед от салама.
- С едно заклинание, което научих случайно от един много древен маг в Узбекистан.
Глухарьов вдигна поглед и ме погледна. На физиономията му беше изписано всичко – изненада, недоверие и какво ли още не. Мислеше си, че го занасям.
- Ама чакай де, той магът живее в Узбекистан, аз не съм ходила там. Научих го от колега в Нощния, който го бяха пратили на мисия там. Много хубаво заклинание. Прекрасен ефект има, при това без тежки телесни повреди. И е много унизително.
Колегата беше Антон Городецки, но нямаше нужда да навлизам в подробности какво, как и защо. Просто това нямаше отношение към разговора. Глухарьов кимна и продължи да реже салам – вече половината щафета се мъдреше на дъската. Тази версия му изглеждаше по-достоверна.
- Сергей, защо ни е толкова много мезе? – попитах аз и посочих към дъската с полупразната бутилка в ръката си. – Кой ще го яде?
- Чакам един приятел – отговори той и продължи със салама.
- Тогава аз си допивам и ще те оставям да се видите с тоя приятел.
Нямаше какво да правя при тях в такъв случай. Двама пияни мъже – не, благодаря. Не звучаха като добра компания. Още повече, че доколкото бях опознала Глухарьов по време на съвместната ни работа, този негов приятел можеше да е всичко от дребен наркопласьор, който току-що е излязъл от затвора, до директора на някоя казарма в Подмосковието. Просто моят партньор изглежда познаваше и камъните в района и имаше доста разнородни познати. Две трети от които изобщо не исках да познавам лично. Така че гаврътнах остатъка от бирата почти на екс и станах да си ходя.
- Чакай, чакай! – подвикна Глухарьов след мен.
Човекът беше вече на две бири, ама не му личеше, засега.
- Искам да ви запозная.
- От какъв зор? – попитах аз, докато си откачах палтото от закачалката. – Да не си тръгнал да ме сватосваш?
- Нищо подобно! – изсмя се той. – Денис си има сериозно гадже. Просто остани и ще разбереш.
Любопитно какво точно щях да разбирам. По природа съм много любопитна, пък и реших, че явно ще да е нещо важно, затова върнах палтото обратно на закачалката до вратата и се върнах в кухнята. Сигурно този приятел на Глухарьов, Денис, има някакъв проблем и моят партньор се е изпуснал, че познава някого, който може да го разреши „с магическа пръчка“. Само дето този път магическата пръчка не е само израз.
Това е една от основните причини защо Различните не се разкриват пред хората, често дори пред собствените си близки, ако те са само хора. Те не могат да разберат, че да си Различен означава 95% отговорност и едва 5% свободна воля. Не можеш да правиш каквото си поискаш, никога – защото това би дало право на някой от противоположната боя да прави същото и тогава ще настъпи катастрофа. Но пък всички Различни са привързани към близките си. Без изключение – няма значение дали си вампир или Висш маг, на теб ти пука за родителите ти, децата ти, сестра ти, братовчедка ти дори. И ако беше по силите ти, би се опитал да им помогнеш.
Повечето от нас го правят тайно и полека – побутваш тук, преглеждаш линиите на вероятностите, проверяваш полета, подаряваш „уж случайно“ амулети за защита, маскирани като бижута, картини и други подобни, правиш сплашващи заклинания около домовете. Това е позволено. Всички го правят. Но не можеш да направиш Реморализация на злобния шеф, нито да превърнеш нарязаната хартия в три милиона долара. Можеш да лекуваш, но за всяко лекуване, особено на по-сериозни неща, трябва да се докладва в съответния патрул. За да бъде регламентирано. Впрочем, всеки маг може да превръща дори оловото в злато, но никой не го прави, защото глобалната икономика би се сринала. Затова си има Различни, които са слаби, но пък са перфектни с паричните потоци.
Хората обаче не разбират тези ограничения и си мислят, че когато откажем да помогнем, това е защото не ги обичаме и ценим достатъчно. Не е вярно, точно обратното. Хората изхвърлят дадените амулети (имала съм два такива случая, след което просто престанах да издавам амулети, освен ако не е много, ама много належащо), не вярват на онова, което им казваме и сами се забъркват в проблеми. На пук на нас. И после се налага да идва сътрудник на Патрула и да трие паметта, да създава фалшива легенда. Затова е много по-лесно да се премълчи. Хората ще получат добър живот – всеки роднина на Различен го получава – а Различният роднина ще получи спокойствие. Човек не знае как точно се произвежда електричеството, но въпреки това го ползва. И с „чудесата“ е така.
Такива мисли ми се въртяха в главата, докато си взимах следваща бутилка бира. Опасявах се, че Глухарьов се е раздрънкал по типичния мъжки маниер „абе, пич, ти знаеш ли че...“ и сега ще ми се наложи да бърникам в паметта на приятеля му. Или направо да я изтрия, ако се налага. Ох, какъв рапорт ще трябва да пиша, малеее...
© Бистра Стоименова Всички права запазени