Имаше един гардероб.
Махагонов, стар, миришещ на спомени.
Дръжките му бяха позлатени, усещах скърцането на думи зад вратата му.
Изкушавах се да го открехна, да зърна съдържанието му, да попия аромата на дрехите му в кожата ми; да се завия с вълнено палто, да го помириша и да запомня всяка прашинка, настанила се удобно на ъгълчетата му.
Беше гардероб на сто години.
Беше свидетел на истинска любов, на скандали, на тревоги, на животите на поне четири поколения.
Можех да почувствам историите на хората, притежаващи го само от вида му.
Слязох в мазето, открих го.
Беше покрит с бял скъсан и стар чаршаф.
Усещах присъствието на молци. Гардеробът беше написана книга.
Баща ми от малък ми казваше никога да не слизам при него, да не го поглеждам, да не му говоря. Така и не каза защо. Казваше, че го е страх, че не иска да ме загуби..
*** ...