- Ще ми обясниш ли какво става тук? – започна Глухарьов като едва ме дочака да затворя вратата. – Цял месец слушам това „ще ти обясня по-късно“ и ми писна. Писна ми да се чувствам като пълен идиот! Дължиш ми обяснение!
Не очаквах подобен изблик, но той беше прав. Трябваше да спра да го държа в неведение. В крайна сметка, рано или късно щеше да научи.
- Прав си Серьожа – започнах аз и му показах с жест да седне, – дължа ти обяснение и е крайно време да го получиш. Отлагах твърде дълго, защото не ми е приятно да говоря за това, но вече няма за кога. Сядай, ще ти разкажа.
Той седна на един стол и кръстоса крак върху крак. Това беше една от любимите му следователски пози – сякаш се опитваше да покаже, че нищо не може да го впечатли или да го стресне.
- Слушам те – каза ми със следователския си тон и аз се почувствах като на разпит.
Какво пък, трябваше да се започне някак си.
- Историята е дълга, Серьожа... – започнах аз колебливо.
- Нищо, нищо – рече той и ми се усмихна с оная, хищната усм ...