Не знам какви латентни способности ползваше малката, но де що имаше хора ни спираха и се опитваха да ни вземат детето, като че ли сме тръгнали да я крадем. В колата обаче се кротна, явно се примири с положението. Сергей мълчеше и шофираше, а аз мълчах и разсъждавах. На практика, протоколът при намиране на неиницииран Различен беше прост – който от двата Патрула го намери, имаше право да го инициира. На човекът се обясняваше, че е Различен, разясняваха му най-общо какво е делото на Светлината (ако те открият сътрудници на Нощния) или на Мрака (ако попаднеш на Различни от Дневния) и имаш право да избереш. Да те инициират, или да отидеш при другата страна. А имаше и хора, които отказваха иницииране. Искаха да живеят по човешки. Не ги разбирах такива, но на мен никой никога не ми беше дал избор.

В случая с малката Оксана обаче нещата бяха още по-сложни. Тя беше дете и не бях съвсем сигурна дали е способна сама да избере. Освен това, аз работех и за двата Патрула, така че някак трябваше да се разбера с Хесер и Завулон при кой от двамата ще попадне детето. Със сигурност поне нямаше да се върне при ужасната си майка, това вече дори не беше на дневен ред. Тази отрепка беше сторила достатъчно зло на малката. 

Когато Сергей паркира пред отдела, малката хулиганка използва момента и хукна обратно. Ах, как ми писна да те гоня! Тъкмо мислех да метна някакво заклинание по нея – Глухарьов беше твърде зает да паркира, за да тръгне да я преследва отново - когато детето се подхлъзна и падна точно на портала. С два скока я настигнах и я вдигнах на ръце. Оставаше сега да си разбие и главата, че да трябва да се лекуваме!

- Удари ли се? – попитах аз като се опитах да звуча загрижено. 

Сините очи ме погледнаха с омраза. Омразата на възрастен уморен от живота. Тръпки ме побиха. Малките деца не биваше да гледат така!

- Какво ти пука, продажно ченге? – изръмжа детето и тръгна да се извива в ръцете ми. 

Пак се започна! Малката, противно на дребната си фигурка, се оказа подвижна като червейче. А аз пък гледах да не я нараня, че знам ли...

- Я ми я дай на мен! – пресегна се Глухарьов и без да се замисля метна детето на рамо. – Ние с нея вече сме си свикнали. 

Детето отговори с някакво животинско ръмжене на коментара. Тръгнахме към входа на отдела и тя наду гайдата:

- Къде ме носите, гадни ченгета такива? – започна да пищи малката калпазанка с явното намерение да събере публика и тук.

Грешен ход – писъците не правят впечатление на милиционерите. Просто защото тук всеки вика, кряска и други подобни. След известно време ставаш резистентен към шума и толкова. Така че, естествено, никой не излезе да провери. Влязохме на топло, но тя не млъкна. 

- Трай сега! – потупа я по гърба моят колега. – Ще те нагостим, ще те напоим, а после ще те предадем на социалните!

Отново ръмжене. Човек да се чуди това дете ли е, Различна ли ще става, или е животно от зоопарка? Когато чух за социалните обаче, трябваше да възразя. 

- Серьожа, няма да я даваме на социалните – опънах се аз.

Дежурният вдигна вежди, но Сергей му махна с ръка в стил „после ще ти разкажа“, така че бързо-бързо се върна към телевизора, по който вървеше новогодишната програма. Личеше си, че Глухарьов има да ми каже нещо, но не продума, докато не тръсна детето на дивана в кабинета си.

- Как така няма да я даваме? – попита ме той учудено. – Сама видя какъв боклук е майката!

При тази фраза, детето скочи от дивана с изненадваща бързина и започна да бие моя озадачен колега с юмручета и са крещи:

- Мама е болна! Няма да я обиждаш! Ти си боклук, ти! 

Спогледахме се над главата на детето. Ясно, щеше да е сложно. Светлината и Мракът ми бяха свидетели, никак не ме биваше с деца. Обаче като гледах май аз трябваше да играя доброто ченге в ситуацията. Затова приклекнах пред нея, така че очите ни да са на горе-долу едно ниво и я придърпах към себе си. Странно защо, но този път не тръгна да се дърпа, а се сгуши в ръцете ми и започна да хълца. Глухарьов направи объркана физиономия. Браво на нас, разплакахме детето! 

- Добре, добре, Оксана, мама е болна! Чичкото – погледнах строго Глухарьов над главата на хълцащото в ръцете ми дете – повече няма да говори така за мама! Нали, чичо Сергей? – Глухарьов схвана намека и побърза да потвърди. – Обаче мама не може да се грижи за теб, защото е болна – продължих аз търпеливо. 

Оксана ме пусна и ме погледна гневно. Жалко само, че онази алкохоличка не беше заслужила с нищо подобна привързаност. Но какво да се прави – майката си е майка. Без значение дали е долнопробна алкохоличка или най-примерната домакиня. За едно дете няма друг, който да може да я замести. Точка.

- Аз съм голяма! – изписука Оксана с тънък възмутен глас. – Мога и сама да се грижа за себе си!

Напуши ме смях. Голяма била... Защо децата винаги ги влечеше да са много големи, само това не разбирах? Цяло чудо беше, че е оцеляла досега без да я отвлекат за органи или да я затворят някъде да работи за някой престъпник. Може би латентните способности на Различна я пазеха. Както и да е, със сигурност беше всичко друго, но не и голяма.

- Аха – съгласи се Глухарьов и зае мястото си зад бюрото, - като просиш на гарата! Добре се грижиш, няма що! 
- А ти какво искаш, мръсен боклук милиционерски? – изстърси детето и аз, че и Сергей, дето беше чувал какво ли не, вдигнахме вежди. 

Интересно от кого ли го беше чула това. Какъв гаменски език само у толкова малко дете?! Ама какво ли се учудвам, тя буквално е раснала по улиците. 

Нямах време да попитам кой я е научил на тая фраза, защото Оксана имаше делово предложение:

- Значи сега аз имам тук четиристотин рубли. Давам ви сто и петдесет и ме пускате да си ходя. 

С Глухарьов се спогледахме отново. На какви хора беше попадала досега? Вместо да кажат на социалните и да намерят дом на горкото дете, те са го обирали до шушка. Мръсници, животни и пълни боклуци! Позор за пагона! После защо никой не обича милицията. Ами как да ги обичаш такива изроди? Изкушавах се да превъртя паметта на детето и да разбера кои са били тия предприемчиви люде, дето вземат подкупи от деца и ги изнудват. А после да ги намеря и тихичко да ги затрия. 

Сергей явно си мислеше същото, защото удари с юмрук по бюрото си. По физиономията му личеше, че адски му се ще да убие някого. Впрочем, на мен също, обаче не беше сега моментът. Детето подскочи, но не отстъпи:

- Повече от сто и петдесет не давам! – настоя малката и макар гласът й да трепереше леко и в Сумрака да се виждаше, че се страхува много от непознатия чичко с униформата и не вярва на леличката (тоест на мен), много иска да е смела и да успее. 
- Никой тук няма да ти вземе пари, малката! – въздъхна моят колега накрая. 

Какви времена само! Малкото дете да е толкова обиграно, че веднага да почне да предлага рушвет. Глухарьов изглеждаше така все едно върху него току-що са изсипали един самосвал камъни. На мен също ми стана някак противно. От работата, от хората. 

Малката се изкопчи от ръцете ми и се приближи до бюрото му. Взе една шарена химикалка и започна да си играе с нея. Какво ли й се виждаше? Зачудих се какво ще я правим за пореден път. Минаваше десет вечерта, ако се вярва на паянтовия часовник в кабинета. 

- Няма да прося за теб – обади се Оксана делово и вече на Сергей наистина му увисна ченето. Впрочем, моето също. 

Тя какво точно казваше? За момент реших, че не съм чула както трябва. Детето обаче ме опроверга на секундата, когато продължи:

- И нищо няма да ти кажа ако не ми дадеш... – тя направи пауза и продължи – три хиляди рубли. Няма да снасям на куките!

Глухарьов започна да се смее. Мен също ме напушваше смях. Това дете, което едва се подаваше над бюрото, беше по-изпечен мошеник от повечето задържани в отдела. Ужас! Но от друга страна имаше нещо толкова зловещо в цялата ситуация, че просто не знахе как да реагирам. Да беше по-голяма с едно десетина години, щях да й плесна един зад врата. А така? Тя се намръщи и попита мен:

- Какво, много ли искам? Добре, значи дай ми хиляда и петстотин – и тя протегна ръчичка към мен. 

Бях толкова шокирана, че реших да избегна отговора. Отидох да включа каната (като мимоходом заключих вратата със заклинание, да не би малката да има и някой друг скрит талант) и отговорих:

- Никой за никого няма да доносничи и никой на никого няма да плаща. Искаш ли чай? 
- Какво е „доносничи“? – проточи детето в отговор. Следеше всяко мое движение, все едно ей сега ще й скоча. 
- Това е когато издаваш някого – отговори Глухарьов вместо мен. – Хайде, сядай на дивана! И отговори на въпроса. Какичката те попита нещо!

Досега не бях виждала Сергей да се оправя с деца. Детето наклони глава встрани, после тръгна да изпълнява нареждането. Чак се учудих на способностите на своя колега. Интересното беше, че доста добре му се получаваше, защото момиченцето се изкатери на дивана и после послушно и съвсем възпитано отговори:

- Да, моля!

Реших да си дам вид, че не съм зяпнала от рязката промяна в изказа й, но просто не се стърпях да й се поскарам малко за гаменското поведение.

- Я – възкликнах аз, докато й наливах ментов чай, - значи все пак си възпитано дете! – додадох й чашата и тя се нахвърли, така че предупредих - Внимавай, горещо е! 

Тя взе чашката с две ръце и започна да се топли с нея. Един поглед от Глухарьов беше достатъчен и я завих с двете ни палта. Детето не реагира, така беше се зазяпала в коледната елха в ъгъла. Значи някъде под дебелата черупка на отракано улично кученце все пак се криеше малкото шестгодишно момиченце, което просто иска да е щастливо и да вижда красиви неща. 

Не можах да убедя моя колега да купи като човек изкуствена елха. Обяснението беше, че оперативните били хванали някакъв тип с нелегална стока (не схванах каква точно) и тази година украсата на отдела е със щедрото спомоществувателство на Стас Карпов. Та, като резултат, в ъгъла на кабинета, между моето бюро и диванчето, се мъдреше истинска отсечена елка, малко по-висока от Оксана. Бяхме я украсили с каквото имаше под ръка, но явно детето не беше виждало по-хубава, защото замислено каза:

- Много е хубава. 
- Харесва ли ти? – попитах аз. Тя кимна без да откъсва поглед от мигащите лампички. – Чичо ти Сергей я украси! 

Чичо Сергей започна да се хили в шепата си. 

- Той не ми е никакъв чичо! – отсече детето и Глухарьов вече прихна. – Той е скапано ченге!
- Малката, по-полекичка с езика, да не те ошамаря – закани се моят колега привидно строго. 

Естествено, не заблуди никого, така че аз прихнах да се смея под ядосания му поглед. Дотук с опитите да се прави на страшен пред детето. Явно на нея не й минаваха. 

- Преди малко показа, че можеш да бъдеш и добро дете – опитах аз с други методи, - хайде, бъди добричка и не дразни чичо Сергей! 
- Мога да бъда добро дете, ама няма за какво – отсече Оксана и тръгна да си пие чая. 

Сергей придърпа един стол и се настани срещу нас. Поне започнахме да водим някакъв разговор. И това беше напредък.

- И защо така? – попита той подканящо. 
- Баба е на небето – посочи детето към тавана. – А само за нея беше важно. Казваше ми, че ако не съм добра, ще бъде много тъжна и аз бях добра. Обичах баба. После мама се разболя и аз се научих да се оправям сама. 

Тръпки ме побиха, когато си представих ситуацията. Самотна майка без работа, издържана от бабата, вече пенсионерка. Бабата помага, възпитава и всячески се опитва да държи внучка си далеч от лоша компания. Но един ден си отива от този свят и младата жена се пуска по наклонената плоскост. Първо пие заради мъката, после постепенно забравя за мъката и започва да пие заради самото пиене. Ден и нощ, за да не трябва да се бори с махмурлука. И така неусетно попада в бездната на алкохолизма. А едно малко дете твърде рано се беше сблъскало с най-отвратителната страна на живота. 

Детето изглежда не осъзнаваше какъв ефект има тъжната й история върху нас двамата, защото мернах как Глухарьов изтри очите си с ръка. Понякога беше адски гадно да работиш в милицията. Той ми то беше казвал неведнъж, но това беше първият път, когато виждах наистина защо е така. Разменихме си още по един поглед. 

- Не е вярно – възрази моят колега и ме върна обратно в реалността, - когато човек е добър, му се случват и хубави неща!
- Лъжеш! – викна детето и започна да рита по дивана. – На добрите хора им се случват само лоши неща! Баба беше добра и умря! Това добро нещо ли е? Аз бях добра и мама се разболя! Това добро нещо ли е? – по страните й започнаха да текат сълзи. 

Опитах се да я прегърна, но тя се дръпна от мен и изпълзя на другия край на дивана, разбутвайки купчината палта, с които я бях завила, но все още с чашата в ръце. Да не вземе да се залее, че ще стане една...

Глухарьов се дръпна като попарен. На ти сега!

- Лоши неща са – съгласих се аз и направих знак на Сергей да не се обажда. – Но на света се случват и хубави неща, ще видиш...
- Не е вярно! – възрази малката и ни огледа пренебрежително. – Вярвате на детски приказки, пък сте възрастни! – и тя започна да ни се смее.

Побиха ме тръпки от този звънък детски смях, който звучеше толкова горчиво. Едно дете на шест се беше сблъскало с толкова болка и лошотия, че само предлагаше рушвет на милиционерите и не вярваше, че съществуват добри неща. Толкова ми се искаше да я спечеля за Светлината, да й покажа че може и по друг начин, че има и добро. Обаче от отговорите й ставаше ясно, че тя ще стане Тъмна. 

Тъкмо се замислих дали да не звънна на Завулон и телефонът ми започна да пее темата на Дарт Вейдър от „Междузвездни войни“. Нямаше нужда да гледам екрана, за да разбера, че съм залипсвала на Великия Тъмен. Вдигнах и излязох в коридора. Нека Сергей се прави на бавачка за пет минути. Той ме изпрати с нещастен поглед. Гледането на деца му се отдаваше горе-долу толкова, колкото и на мен. Тоест, никак.

- Обеща да дойдеш на купона, Наташа – каза Завулон меланхолично. Той винаги говореше така. – Минава десет и половина! Гледката е страхотна, да знаеш! Съмнявам се, че може да се сравни с претенциозния бал на моя враг – додаде злорадо той. 

Чуваше се, че свири музика някъде там при него. При това рок, наш, руски рок. Не знаех, че Завулон си пада по родната музика. Въздържах се от коментар по отношение на партито на Нощния, защото беше напълно прав. Там действително беше скучно, каквото и да смяташе Хесер и без значение колко се беше старала Оля. 

- Тъкмо се канех да ти звъня, Завулон... – тръгнах да се обяснявам аз.
- А, долу ли си? – весело заключи той. – Направо отваряй портал, няма защо да чакаш асансьора!
- В отдела съм с Глухарьов – обясних аз. – Намерихме неинициирана Различна. Обаче е на шест и се чудех на кого от вас с Хесер да кажа, понеже по протокол детето трябва...

Последва пауза от другата страна на линията.

- Ще стане Тъмна – като чу за неинициирани Различни Завулон стана сериозен на мига. – Нали?

Не бях сигурна дали виждаше в бъдещето, пророкуваше или нещо подобно, или просто се беше досетил. Тъмен или не, той все пак беше Велик Различен на хиляди години. 

- Не знам – признах аз с неудоволствие, - но от онова, което виждам, най-вероятно да. 
- Разкажи ми за нея – музиката на заден план мигом спря.
- Детето проси на гарата, майката е алкохоличка и е почти постоянно в безсъзнание. Детето няма нищо освен онова, което изпроси с пеене. Вече дори се опита да ни предложи рушвет и сделка, за да я пуснем – обясних аз накратко. 

Завулон започна да се смее с влудяващото си женско кикотене. Мразех това кикотене. Още повече, че ситуацията хич не беше смешна. Обаче Тъмните имат твърде съмнително чувство за хумор.

- Истинска Тъмна! – заключи Завулон накрая. - Хесер ми е длъжник, така че с него ще се оправя аз. Чакайте ме, до пет минути съм при вас. 

После, без да дочака отговора ми, просто затвори. Любопитно ли за какво му беше длъжник Великият Светъл, че така лесно щеше да отстъпи един млад живот за делото на Мрака. Но това си бяха техни си проблеми, да се оправят. Аз бях направила достатъчно.