Аз съм една жена на 37. Почти съм преполовила живота си. Но още имам надежда. Понякога се чувствам сама и неразбрана. Понякога се чувствам стара, изхабена и смазана от живота. Поредният любовник си тръгва от мен. Не си тръгна. Направо бягаше. Толкова беше ужасен и отегчен от мен. Дреме ми. Ще си намеря нов. Да, ама дълбоко в себе си знам, че това няма да стане. Няма да срещна толкова свеж и темпераментен мъж. Ще ми липсва чарът му, усмивката му и времето, прекарано с него. Прибира се съпругът ми, в лошо настроение. Опитва се да си го изкара на мен, но уви - и аз съм нервна. Следва скандал, размяна на реплики, обиди, викове, тряскане на врати, шамар и рев от моя страна. Пия си виното и подсмърчам. Сега и това да ми се случи. Дреме ми. Ще го преживея. Търпя го вече 10 г., ще го заменя, ако трябва. Да, ама не е така. Няма да мога. Обичам го, той е баща на детето ми. Все още изпитвам болка, когато той ме поглежда с досада в очите и не обръща внимание на нещата, които говоря. Отивам за още ...